Е, мислеше си сега, нима очакваше асансьор?
Хеликоптерът потрепери от яростен тласък на вятъра, отдолу синкавосивите води се разбиваха около катера в неравни вълни от бяла пяна. Опакована в оранжева жилетка и очукана каска, Сакс стискаше дръжката до отворената врата. „Добре, ще се справя.“
Членът на екипажа й изкрещя нещо, но тя не разбра и му извика да повтори — молба, която той очевидно не чу. След това закачиха кука за сбруята й и отново провериха цялата система. Мъжът изкрещя още нещо. Сакс посочи първо себе си, после вратата и той вдигна палец в знак, че всичко е наред.
„Добре…“
Страхуваше се от затворени пространства, не от високо, но все пак…
Скочи, хвана се за въжето, макар че май й бяха казали да не го прави. Залюля се силно от инерцията. След миг движението й се забави и тя започна да се спуска, лашкана от вятъра и мощното течение от витлата.
Надолу, надолу…
Изведнъж я обгърна мъгла и тя загуби ориентация. Имаше чувството, че е в безтегловност, не виждаше нито хеликоптера, нито кораба одолу. Капки дъжд пръснаха в лицето й и я заслепиха. Зави й се свят и тя не бе в състояние да определи дали се клати като махало, или лети надолу със сто мили в час.
„О, Райм…“
Катерът се показа под нея.
Плавателният съд се издигаше и спускаше, клатеше се настрани, но мъжът, застанал на румпела, се държеше съвършено стабилно въпреки вълните, толкова големи, че изглеждаха изкуствени — като специален ефект за някой филм. Краката й докоснаха палубата в задната част на кораба, но точно когато натискаше копчето за моментално откачване на сбруята от въжето, катерът пропадна между две вълни и тя се стовари на колене. Двама моряци притичаха да й помогнат. Сред пристъпа на артритна болка тя помисли, че може би мъжът на хеликоптера я е предупреждавал точно за това.
Корабоплаването не е занимание за страдащи от артрит, отбеляза си тя — докато вървеше към мостика, постоянно се налагаше да присвива колене, за да запази равновесие. Представи си как разговаря с доктор Джон Сун, как му казва, че китайската медицина има да постига още, докато се изравни с перкосета и противовъзпалителните.
На мостика изглеждащият неправдоподобно млад капитан, Фред Рансън, я поздрави с усмивка и й стисна ръката. Пожела й добре дошла на кораба и добави:
— След няколко минути ще започне да ви се повдига, полицай, но не се тревожете — щом се гмурнете, това ще отмине. Ето снимки на кораба и на местоположението му.
Преди да я предупреди за гаденето, тя се беше чувствала отлично, но докато разглеждаше снимките на „фуджоуския дракон“ на дъното, стомахът й започна да се бунтува.
Реши да не му обръща внимание и да се концентрира върху кораба. Рансъм й каза къде са мостикът и каютите — на същата палуба, но по дълъг коридор към кърмата.
— И още нещо, полицай, просто да ви предупредя — добави деликатно. — Доколкото разбирам, долу има петнайсетина трупа и морските обитатели сигурно вече са се заели с тях. Искам да кажа, че гледката ще е доста неприятна. Някои от екипажа ми не го понасят добре…
Срещна очите й и думите му секнаха.
— Благодаря за предупреждението, капитане, но на мен работата ми е такава — да правя огледи на местопроизшествия.
— Разбира се, полицай, ясно. Добре, да ви сложим костюма.
Отново претичаха в дъжда и вятъра Отидоха в задната част на кораба; Сакс се опитваше да не обръща внимание на стегнатия си стомах, но, разбира се, не можеше да мисли за нищо друго. В едно малко помещение на кърмата капитанът я представи на още двама членове на екипажа, един мъж и една жена, и двамата с жълто-черни водолазни костюми. Това бяха командирът на водолазния отряд на борда и заместничката му.
— Разбрахме, че си НАВИ — каза мъжът. — Колко гмуркания?
— Около двайсет и пет. Това явно ги поуспокои.
— Кога за последно?
— Преди четири-пет години.
Този отговор имаше обратния ефект.
— Е, ще се наложи да ти припомним всичко отначало, като на новобранец — заяви мъжът.
— Надявах се да го направите.
— На колко най-дълбоко си слизала? — поинтересува се жената.
— Към двайсет и пет метра.
— Горе-долу колкото тук. Единствената разлика е, че сега водата ще е по-мътна. Теченията вдигат пясък от дъното. Ако запазиш спокойствие обаче, това няма да ти пречи.
Водата не е много студена, обясниха те, още била загрята от лятото, но при продължителен престой щяла да охлади тялото й, така че се налагаше да носи мокър водолазен костюм, който щял да й служи за изолация, но както говори името му, между гумата му и кожата й се задържал тънък слой вода.