Кислородната й бутилка се заклещи в един пожарогасител, прикрепен за стената, и я спря. Хваната като в клопка в тесния коридор, тя изпадна в паника.
„Всичко е наред, Сакс — прозвуча в съзнанието й дълбокият, спокоен глас на Линкълн Райм, както при оглед звучеше в слушалките на радиостанцията й. — Всичко е наред.“
Тя запази самообладание, дръпна се назад и се освободи. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои.
Манометърът показваше 2100 атмосфери.
„Защо свършва толкова бързо въздухът?
Защото дишам — за да не ми се пръснат белите дробове.“
Три от каютите под нея не бяха използвани при това пътуване. Оставаше още една — тя трябваше да е на Призрака.
Силно скърцане.
Оше няколко изтраквания.
След това трясък, толкова силен, че тя почувства вибрациите с тялото си. Какво ставаше? Целият кораб се разпадаше! Вратите щяха да се блокират. Щеше да остане тук завинаги. Да се задуши бавно… Да умре сама… О, Райм…
Скърцането спря, смени се с тропане. Тя спря над входа на каютата на Призрака.
Вратата беше затворена. Отваряше се навътре — е, в случая надолу. Тя хвана дръжката и завъртя. Тежката дървена врата се спусна бавно. Сакс погледна под себе си в мрака. Из помещението плуваха разни предмети. Господи… Тя потрепери и остана в тесния коридор.
Гласът на Райм, ясен, сякаш го чуваше от слушалките, прозвуча в съзнанието й: „Това е местопрестъпление, Сакс. Нищо повече. Какво правим при оглед на местопрестъпление, помниш ли? Обикаляме, претърсваме, наблюдаваме, събираме.“
„Добре, Райм. Само да не бяха тези змиорки.“
Тя изпусна малко въздух от надуваемата жилетка и се спусна в каютата.
Две неща я накараха да затаи дъх.
В мрака пред нея се носеше труп на мъж със затворени очи и отворена уста, с разперени ръце и развято зад него яке. Лицето му бе бяло като платно.
Второто нещо бе не толкова зловещо, но доста по-странно: из цялото помещение плуваха стодоларови банкноти, като снежинки в декоративна стъклена топка със зимен пейзаж.
Банкнотите обясняваха смъртта на мъжа. Сакс забеляза, че джобовете му са пълни с пари, и предположи, че когато корабът е започнал да потъва, той е притичал, за да вземе колкото може повече от богатството на Призрака, но не е успял да се измъкне.
Тя се плъзна сред банкнотите.
Скоро те се оказаха най-голямото затруднение. Лепяха се по нея, закриваха й видимостта към останалата част от помещението. „Добави го към книгата си, Райм: прекаленото изобилие на пари на местопрестъплението може да затрудни значително огледа.“ Видимостта й сред облака от банкноти бе не повече от няколко педи. Сакс награби шепа пари и ги прибра в едно пликче. Обиколи горната част на каютата и забеляза отворено куфарче в тънкия слой въздух. Вътре намери още пари — явно китайски. Една шепа от тях влезе в друго пликче.
Дум, дум.
Господи, това наистина беше зловещо! Навсякъде мрак, невидими предмети докосват тялото й. Тя виждаше само на няколко педи пред себе си — в бледия лъч на фенерчето, закрепено на главата й.
Забеляза две оръжия: автомат „Узи“ и 9-милиметрова „Берета“. Огледа ги и установи, че серийният номер на узито е изтрит. Остави автомата да потъне. Беретата обаче имаше сериен номер и тя я прибра в плик. Погледна манометъра: 1800 атмосфери. Господи, бързо свършваше. „Дишай бавно.“
„Хайде, Сакс, съсредоточи се.“
„Добре, съжалявам, Райм.“
Дум, дум, дум.
„Мразя този проклет шум!“
Сакс претърси трупа, като се стараеше да не гледа бледата му кожа. Никакъв портфейл или документи.
Тя отново потрепери. Защо беше толкова ужасно, толкова зловещо това местопрестъпление? Тя бе виждала десетки мъртъвци. Сега обаче си даде сметка, че труповете на другите места винаги са лежали като счупени играчки на земята, приковани към бетона, тревата или килима от безжалостната гравитация. Те не бяха истински. Този мъж обаче изобщо не мирясваше. Студен като водата наоколо, бял като сняг, той се движеше като гъвкав танцьор на забавен кадър.
Пространството бе твърде малко и трупът щеше да пречи на огледа. Затова, с цялото си уважение, тя реши да го изхвърли от ужасния му мавзолей; премести тялото нагоре и го избута в коридора. Върна се отново в каютата на Призрака.
Дум, дум… дум.
Лек страх.
„Не, овладей го.“
Сакс вече чувстваше студ и клаустрофобията и се връщаше — тук, в издаващия ужасяващи шумове кораб. Звуците бяха силни и идваха отвсякъде. Тя потръпна…
Въображаемият глас на Линкълн Райм я успокои:
„Съсредоточи се, Сакс, хайде. Дошла си да правиш оглед. А досега си събрала само боклуци. Търси! Намери нещо полезно, нещо, което ще ни помогне.“