„Опитвам се, Райм.“
Без да обръща внимание на зловещите стенания и тракането, тя се огледа. Къде в такова малко помещение може да се скрие нещо?
Всички мебели бяха прикрепени към стените и пода. Имаше само един малък шкаф. Съдържаше дрехи и тоалетни принадлежности, нищо интересно.
Прерови шкафа, но намери само дрехи.
Дум, дум…
Това проклето думкане! Някъде от вътрешността на кораба. Сякаш духовете на бедните жертви настояваха за справедливост.
Дум.
„Какво мислиш, Райм?“
„Мисля, че имаш, я да видя, около хиляда и четиристотин атмосфери. Предлагам, ако не намериш нещо полезно, да се омиташ по-скоро.“
Дрехите му, замисли се тя. Да, това беше добро скривалище. Вероятността да бъдат откраднати бе най-малка.
Започна да ги претърсва. Нищо в джобовете. Това не я обезсърчи. В едно сако „Армани“ намери някаква хартия, зашита в подплатата. Оказа се плик с някакъв документ. Тя насочи светлината към него. „Не знам дали ще помогне, или не, Райм. На китайски е.“
„Това ще се разбере, като се върнеш. Ти го донеси, пък аз ще го анализирам.“
Тя прибра документа в найлонов плик.
Дум.
Хиляда и двеста атмосфери налягане. Въпреки това никога, ама никога не задържай въздух.
И защо?
А, да. Ще ти се пръсне белият дроб.
„Добре, излизам.“
Изплува от тясната каюта в коридора, с мрежа, пълна със скъпоценни улики, прикачена за колана.
Дум. дум, дум… дум… дум… дум.
Тя се завъртя в безкрайния коридор — в посоката, в която щеше да избяга от това ужасно място. Мостикът изглеждаше на километри от нея.
„И най-дългото пътуване започва с една крачка…“
Изведнъж спря, опря се в касата на вратата. „Боже мили!“
Дум, дум, дум…
Амелия Сакс осъзна нещо за зловещото тропане, което слушаше от влизането си в кораба. Три бързи, три бавни.
Морзовият код за SOS! И идваше от вътрешността на плавателния съд.
36.
SOS
Международният зов за помощ.
Имаше някой жив! Бреговата охрана бе пропуснала някой оцелял. Трябваше ли да повика другите водолази?
Това обаче щеше да й отнеме десет минути, а по неравномерното думкане Сакс предположи, че въздухът на оцелелия е на свършване. Освен това изглеждаше, че идва съвсем отблизо. За да го открие, щяха да са й достатъчни няколко минути.
Къде точно се намираше?
Е, очевидно не в посока на мостика, откъдето бе влязла тя. Думкането не се чуваше и от каютите. Явно идваше от някой от трюмовете или от машинното отделение — в долната част на кораба. Сега, тъй като „Драконът“ лежеше настрани, тези помещения се намираха на нейното ниво, отляво.
Да, не?
В това Линкълн Райм не можеше да й даде съвет.
Нямаше кой да й помогне.
„О, Господи, ще се наложи наистина да го направя!“
Налягането в кислородната й бутилка бе по-малко от 1200 атмосфери.
„Така че по-добре си размърдай задника, маце.“
Сакс погледна бледото сияние откъм мостика, след това му обърна гръб, към мрака — и клаустрофобията, — и заплува.
Когато обаче стигна края на тъмния коридор, от който й се струваше, че чува думкането, Сакс не намери път към вътрешността на кораба. Коридорът свършваше. Тя допря глава до дървото и чу отчетливо ударите.
… OS
Насочи фенера към стената и откри малка врата. Отвори я и настръхна при вида на една зелена змиорка, която се изниза покрай нея. Сетне се успокои и надникна наляво в търбуха на плавателния съд. Шахтата сигурно беше помощно асансьорче, вероятно за прекарване на товари от долните нива към горната палуба и мостика. Имаше размери метър на метър.
Сега, изправена пред необходимостта да се пъхне в тази теснотия, тя отново се запита дали да не иде да доведе помощ. Бе изгубила обаче време в търсене на вратата.
„О, и таз добра…“
Хиляда атмосфери.
Дум, дум…
Тя затвори очи и тръсна глава.
„Не мога да го направя. Няма начин.“
SOS…
Амелия Сакс, която караше шевролета си с двеста километра в час, без да й мигне окото, се будеше разплакана от кошмари, в които си представяше, че е затворена в тесни килии, галерии или минни шахти.
„О, мамка му. Направи го!“ Тя се пъхна в тесния проход, извъртя се наляво колкото можеше и с мощни движения на краката навлезе още по-дълбоко в ада.
„Господи, как мразя такива неща.“
Деветстотин атмосфери.
Тя продължи бавно напред през шахтата, широка колкото да побере нея и кислородната й бутилка. Три метра. Бутилката й изведнъж се закачи за нещо над нея. Тя с мъка преодоля страха, стисна силно със зъби наустника на акваланга. Завъртя се бавно, намери жицата, която я бе закачила, и се освободи. Обърна се и се оказа очи в очи с поредното бледо, синкаво лице, подаващо се на изхода отстрани на шахтата.