— Първокачествен, пресен С4 — издекламира Мел Купър.
— Поздравления.
Райм бе в такова добро настроение, защото С4 — макар да е предпочитаният експлозив на терористите във всички филми — е доста рядък. Веществото може да се набави само от военните и от някои тайни правозащитни служби — не се използва за индустриални цели. Това означаваше, че съществуват ограничен брой възможни източници на висококачествен С4 и че вероятността да намерят връзка между Призрака и доставчика му на експлозив е много по-голяма, отколкото ако беше използвал тринитротолуол, „Товекс“, „Джеленекс“ или някое друго широкодостъпно взривно вещество.
И нещо още по-съществено: поради изключителната взривоопасност на С4 производителите му са задължени от закона да слагат специфични маркери в готовия продукт — всеки добавя определен химикал. Анализът на микроуликите, събрани на мястото на експлозията, показва какъв маркер е използван и по него следователите могат да определят кой е произвел експлозива, фирмата, от своя страна, е задължена да води строга отчетност за продажбите, а пък купувачите държат документация за съхранението и използването на взривното вещество.
Ако открият кой е продал на Призрака този С4, той можеше да знае останалите скривалища на трафиканта в Ню Йорк или за други негови бази.
Купър изпрати резултатите от анализа в Куонтико.
— Ще се обадят до няколко часа.
— Къде е Коу? — попита Сакс, като огледа стаята.
— В ИНС — отвърна Райм. — Не споменавай името му, да не довтаса. Предпочитам да си остане там. Еди Дън влетя запъхтян в помещението и от вратата се провикна:
— Тръгнах насам веднага щом се обади, Линкълн!
— Браво, Еди. Слагай очилата. Трябва да преведеш нещо. Амелия е намерила някакво писмо в сакото на Призрака.
— Без майтап. Къде?
— На трийсет метра под водата, но това е друга история.
Очите на Дън си бяха много добре — не му трябваха никакви очила, — но все пак се наложи да си сложи предпазен визьор; буквите бяха избледнели от солената вода и се налагаше да ги облъчат с ултравиолетова светлина, за да се виждат.
Дън се приведе над писмото.
— Трудно е — измърмори и присви очи. — Така, така… Адресирано е до Призрака, Писано е от някой си Лин Шуйбян. Уведомява Призрака кога излита чартърът, от фуджоу и кога и къде да го очаква във военната база „Нагорев“ край Санкт Петербург. Говори за превод по някаква сметка в Хонконг — номерът и банката не са цитирани. След това споменава колко ще струва чартърът. Част от парите били изпратени с него — в долари. Накрая има списък на жертвите — на пасажерите на „Дракона“.
— Само това ли?
— Страхувам се, че да.
— Накарай някой от хората ни в Китай да провери този човек, Лин — нареди Райм на Селито; след това се обърна към Мел Купър: — Микроследи в хартията?
— Точно както може да се очаква — отвърна техникът. — Солена вода, екскременти от водни животни, замърсители, растителни остатъци, машинно масло, дизелово гориво.
— Колко бяха парите, Сакс? — попита Райм.
— Много. Хиляди. Трудно беше да се определи, защото плуваха навсякъде. Всички банкноти бяха стодоларови, пресноотпечатани.
— Фалшиви? — попита Райм. Купър прегледа една:
— Не.
Юаните бяха избелели и намачкани.
— Имаше трийсетина пачки с такава големина — обясни Сакс.
Еди Дън изчисли количеството според съдържанието на взетата пачка:
— Трийсет пачки, по сегашния курс — около двайсет хиляди долара.
— Намерих и едно „Узи“ — продължи Сакс — и една „Берета“, но номерът на узито бе изтрит, а беретата я загубих.
— Доколкото познаваме Призрака, всяко негово оръжие със сериен номер е непроследимо — отбеляза Райм; сетне се провикна: — Том! Къде ни е писарят? Том!
Младият мъж влезе в стаята. Записа прилежно информацията, продиктувана му от Райм, за експлозива, писмото, микроуликите и оръжията.
Чу се звън на мобилен телефон — обичайно явление в наши дни — и всеки погледна дали не е неговият. Печелившият бе Сакс. Тя извади апарата от калъфа на колана си.
— Ало?
— Амелия?
Тя позна гласа на Джон Сун.
— Джон.
— Как си?
„Едва не се удавих, но инак съм добре“ — помисли си тя.
— Добре съм. Точно в момента съм малко заета.
— Разбира се.
„Какъв глас — помисли си тя. — Само да успокоява пациенти.“
— Някакъв напредък в търсенето на Сам Чан?
— Още не. В момента работим над това.
— Помниш ли какво стана снощи? — попита той. Стомахът й се сви.
— Разбира се.
— Е, чудех се дали нямаш малко време да се отбиеш по-късно. Има още един подарък за теб.