Мел Купър се беше привел над найлоновите пликчета, донесени от един запъхтян униформен от местопрестъплението в Китайския квартал.
— Отпечатъци от обувки.
— Сигурни ли сме, че са от Призрака? — попита Райм.
— Да. Същите са — потвърди Купър, докато сравняваше електростатичните копия на отпечатъците.
Райм споделяше мнението му.
— Сега куршумите. — Райм погледна двата: един смачкан и един непокътнат. — Различни са от предишните. Провери следите от нарези. Имаше предвид ъглестите драскотини, които остават по мекия оловен куршум при триенето в цевта — от спиралните нарези, които придават по-висока начална скорост и стабилизират траекторията му. По броя и наклона на драскотините специалистите по балистика определят с какъв модел оръжие е стреляно.
Купър, с гумени ръкавици на ръцете, измери неповредения куршум и драскотините по страните му.
— Четирийсет и пети калибър. Осмоъгълен профил, дясна резба. Предполагам, че пълният ход на спиралата е около четирийсет сантиметра. Ще го проверя и…
— Няма нужда — прекъсна го Райм. — Това е „Глок“.
Недодяланите, но сигурни австрийски пистолети стават все по-популярни по целия свят — както в престъпните среди, така и сред служителите на закона.
— Какво е износването на нарезите?
— Профилът е остър.
— Значи оръжието е ново. Вероятно модел 36.
Райм остана изненадан. Това компактно, но изключително мощно оръжие беше скъпо и все още не можеше да се намери навсякъде. В САЩ се използваше главно от федералните агенти.
Някаква полза?
Още не. Засега знаеха само модела на пистолета, не откъде е купен. Все пак това беше добра улика и трябваше да се запише.
— Том… Том! Трябваш ни! Болногледачът се появи веднага:
— Имам и друга работа…
— Не. Нямаш друга работа. Пиши. Болногледачът усети унинието на Райм, предизвикано от смъртта на Сони Ли, и не коментира тази груба заповед. Взе маркера и отиде при бялата дъска.
Купър извади дрехите на Ли над голям лист бяла хартия. Изчетка ги, разгледа падналите частички и обяви:
— Пръст, люспи боя, частички жълта хартия, вероятно от плика със сухия растителен материал — подправка или билка, — който спомена Амелия.
— Тя проверява растението в момента. Прибери ги за после.
Райм, който с времето бе престанал да се впечатлява от смъртта, потръпна при вида на засъхналата кръв по облеклото на Ли. Същите дрехи, които бе носил неотдавна в същата тази стая.
— Материал от под ноктите — обяви Купър, след като прочете етикета на друго пликче; постави частичките върху микроскопско стъкло.
— Покажи ми ги, Мел — нареди Райм.
След секунди образът се появи на големия плосък екран. „Какво имаме тук, Сони? Борил си се с Призрака, хванал си го. Дали нещо от дрехите и обувките му не е полепнало по теб?
И ако е полепнало, ще ни помогне ли да го открием?“
— Тютюн — обяви Райм и се засмя тъжно при мисълта за пристрастеността на китайския полицай към цигарите.
— Какво друго? Какви са тези песъчинки? Как мислиш, Мел? Силикат?
— Така изглежда. Ще го пусна на хроматография. Газовият хроматографски апарат, комбиниран с масспектрометър, щеше да определи точно вида на веществото. Резултатът излезе за минути — магнезий и силиций.
-Това е талк, нали? — Да.
Талкът влиза в състава на някои дезодоранти, за защита при работници, които използват плътно прилепващи гумени ръкавици, и при практикуващите определен вид извратен секс с гумено облекло.
— Влез в Интернет и потърси всичко, свързано с талк и магнезиев силикат.
— Дадено.
Докато Купър тракаше лудо по клавиатурата, телефонът на Райм иззвъня. Том вдигна и го включи през високоговорителя.
— Ало?
— Господин… Райм, моля?
— Аз съм. Кой се обажда?
— Доктор Артър Уинслоу от Медицинския център на Съфолк.
— Да, докторе?
— Тук имаме един пациент, китаец. Казва се Сен. Беше ни изпратен от Бреговата охрана, след като го спасили от един потънал кораб край Ориент Пойнт.
Не точно Бреговата охрана, помисли си Райм.
— Казвайте.
— Инструктираха ни да ви се обадим, ако има промяна.
— Точно така.
— Е, мисля, че има нещо, което трябва да знаете.
— И какво е то? — бавно изрече Райм. „Само без увъртания!“
Уилям отпи от горчивото кафе, макар да го мразеше. Седеше в задната част на закусвалнята „Старбъкс“ на главната улица недалеч от апартамента им в Бруклин. Искаше чай пони — приготвен от майка му в стария железен чайник, — но продължаваше да сърба кафето, сякаш бе пристрастен към мътната течност. Защото надутото конте пред него пиеше същото; да си поръча чай, щеше да изглежда като слабост.