— Ако страната, искаща екстрадирането, не предостави официален документ, това никога, ама никога няма да стане. Няма начин.
— Е, те все пак ще го съдят, нали? — попита Сакс и приглади нервно косата си.
— Не. Говорих с някои техни служители. Важните клечки в Китай го искат, цитирам, „във връзка с някои проблеми на външната търговия“. Нито думичка за трафик на хора, нито за убийство, нито думичка. Нищо.
Райм беше потресен:
— До месец пак ще се захване с бизнеса си. Фред, не можеш ли да направиш нещо?
Делрей се ползваше с голям авторитет във ФБР. Имаше приятели в главната щабквартира на Пенсилвания Авеню и Десета улица във Вашингтон и доста лични гуанси.
Агентът обаче поклати глава и стисна цигарата, която винаги стоеше зад ухото му.
— Това решенийце е взето в Държавния във Вашингтон. Там нямам думата.
Райм си спомни мъжа със синия костюм. Уебли от Държавния.
— Мамка му — прошепна Сакс. — Знаел е.
— Какво?
— Призрака е знаел, че всичко ще се уреди. При залавянето беше изненадан, но не разтревожен. По дяволите, разказа ми как е убил Сун и е взел документите му. Беше горд със себе си. Ако някой друг беше заловен по този начин, щеше да изслуша правата си и да мълчи. Той направо се хвалеше.
— Няма да го позволя — заяви Райм, мислейки за бедните хора, загинали на „Фуджоуския дракон“, за бащата на Сам Чан.
За Сони Ли.
— Е, и да позволяваш, и да не позволяваш, това е положението — каза Делрей. — Този следобед заминава. И ние не можем да сторим нищо. Нищичко.
Във федералния затвор в Долен Манхатън Призрака седеше срещу адвоката си в отделно помещение, което юристът бе проверил с електронен детектор, за да се увери, че не ги подслушват.
Говореха на минанхуа, тихо и бързо.
Когато адвокатът обясни процедурата по предаването му в ръцете на Бюрото за обществена безопасност във Фуджоу, Призрака кимна и се наведе по близо към него:
— Искам да ми осигуриш някои сведения. Адвокатът извади бележник. Призрака се намръщи. Адвокатът го прибра.
— Има една жена, която работи в полицията. Трябва ми адресът й. Домашният. Казва се Амелия Сакс, живее в Бруклин. И на Линкълн Райм. Като „рима“, предполагам. Той живее в Манхатън.
Адвокатът кимна.
— Има и две семейства. — Прецени, че не е разумно да дава подробно описание, дори да нямаше подслушвателни устройства, затова каза само: — Ву и Чан. Може да са някъде под охрана, но след заминаването ми може да ги пуснат.
— Къде зами…?
— Не ти влиза в работата.
Слабият мъж замълча. Сетне му хрумна нещо:
— Кога ти трябват сведенията?
Призрака не знаеше със сигурност какво го чака в Китай. Предполагаше, че до три месеца ще се е върнал в някой от луксозните си апартаменти, но можеше и по-рано.
— Колкото е възможно по-скоро. Ще ги наблюдаваш и ако си сменят адресите, ще съобщиш на хората ми във Фуджоу.
— Да. Разбира се.
Призрака почувства, че е уморен. Той живееше заради борбата, разбира се, живееше заради играта на живот и смърт. Живееше, за да побеждава. Но каква умора изпитва човек, след като пробие казаните и потопи лодките, когато не може да приеме поражението… Сега имаше нужда от почивка. Неговата ки се нуждаеше от възстановяване.
Той освободи адвоката си и се изтегна на койката в съвършено чистата квадратна килия, напомняща му за китайска погребална зала, защото стените бяха в бяло и синьо. Затвори очи и си представи Индао.
В някоя стая, в някой склад, в някой гараж, подреден от майстора на фън шуй по обратния на обичайния начин на обзавеждане: помещението щеше да привлича гнева, злото и болката.
Ин и ян, двете противоположности в хармония.
Стройната жена, прикована към твърдия под.
Бялата й кожа в мрака.
Твърдо и меко…
Удоволствие и страдание…
Мисълта за нея щеше да му помага в идващите трудни седмици. Той затвори очи.
— С теб имахме известни противоречия, Алън — каза Райм.
— Да — отвърна предпазливо агент Коу.
Седеше в спалнята на Райм, на един от неудобните сгъваеми столове, с които криминологът бе обзавел стаята си с надеждата така посетителите му да не се застояват. Коу се отнасяше с подозрение към тази покана, но Райм не искаше да рискува някой да ги подслуша. Това бе строго поверителен разговор.
— Чу ли за освобождаването на Призрака?
— Разбира се, че съм чул — изръмжа гневно гостът.
— Кажи ми… каква е причината за този твой интерес към случая? Без увъртания.
Коу се поколеба, сетне отговори:
— Заради информаторката, която той уби. Това е причината.
— Казах — без увъртания. Това не е всичко, нали? Коу най-после изплю камъчето: