— Да, не е всичко.
— И?
— Тази информаторка, Джулия… Бях влюбен в нея. Райм внимателно огледа лицето на агента. Макар да вярваше в недвусмисленото значение на веществените свидетелства, той не беше напълно безразличен и към езика на лицето и очите. Сега видя болка, видя мъка. След неловко мълчание агентът продължи:
— Тя умря заради мен. Трябваше да внимаваме повече. Излизахме от време на време заедно. Ходехме в Сямен, един туристически град близо до Фуджоу. Той се посещава от много западни туристи и мислехме, че няма да ни забележат. Явно обаче са ни видели. — Очите му се наляха със сълзи. — Никога не съм я карал да поема рискове. Само да хвърля от време на време поглед върху плановете на фирмата. Никога не е носила подслушвателно устройство, не е прониквала незаконно никъде. Трябваше да го предвидя. Призрака наказва със смърт дори за най-малката измяна.
„Аз идва в град с автобус, иска каже. Видял врана кълве храна на път. Друг врана опитал открадне парче храна и първа не просто пропъжда натрапник — гони дълго време и опитва изкълве очи. Не оставя крадец на мира.“
— Призрака я хванал — добави Коу. — Двете й момиченца останаха сирачета.
— Затова ли си отишъл в Китай, когато си бил в отпуска?
Агентът кимна:
— Търсих Джулия. После обаче се отказах и опитах да уредя децата в католическо сиропиталище. Те са момичета — знаеш ли колко е тежко на момичетата сирачета там?
Райм не отговори веднага, замисли се, че нещастието в собствения му живот е подобно. Беше загубил жена, в която бе влюбен. Тя също беше полицай, криминолог. И бе загинала, защото той я беше изпратил на местопрестъпление със заложена бомба. Бе загинала на място при експлозията.
— Успя ли? — попита Райм. — Да уредиш момичетата?
— Не. Държавните служби ги взеха и повече не ги видях. — Коу вдигна поглед и избърса очи. — Точно затова преследвам така незаконните. Докато хората плащат по петдесет хиляди долара за нелегално превозване до Америка, ще има и трафиканти като Призрака, убиващи всеки, който им се изпречи.
Като Сони Ли, замисли се Райм. Той приближи количката си до Коу.
— Наистина ли искаш да го спреш? — прошепна.
— Призрака ли? С цялата си душа.
Това бе лесният въпрос. Сега Райм зададе трудния:
— Какво си готов да рискуваш, за да го постигнеш? Агентът обаче отговори без колебание:
— Всичко.
47.
— Може да има проблем — каза мъжкият глас по телефона.
Седнал на средната седалка на микробуса, пътуващ към летище „Кенеди“, Харълд Пийбоди, потен и изнервен, кимна, макар събеседникът му да не можеше да го види.
Точно сега не му трябваха никакви проблеми.
— Проблем ли? Мамка му. Казвай.
Пътуващият до агента от ИНС, мълчалив мъж с тъмносин костюм, се размърда нервно при тези думи. Уебли от Държавния бе вгорчил живота на Пийбоди след пристигането си от Вашингтон в деня на потъването на „Фуджоуския дракон“. Той погледна агента, но изражението му остана каменно, умение, което много добре владееше.
— Алън Коу е изчезнал — каза мъжът по телефона, заместник-началникът на манхатънското управление на ФБР. — След това ни докладваха, че говорил с Райм. После пак изчезнал.
— Добре.
Пийбоди опита да се досети какво означава това.
Зад него и Уебли пътуваха двама въоръжени агенти от ИНС, седнали от двете страни на Призрака. Белезниците на трафиканта подрънкваха, докато отпиваше от кафето си. Той поне не се впечатли при споменаването на проблеми.
— Продължавай — каза Пийбоди по телефона.
— Държахме Коу под наблюдение, както ти заръча. Защото не бяхме сигурни дали няма да опита да навреди на нашия човек,
„Да навреди на нашия човек…“ Ама че израз, помисли си Пийбоди.
— И?
— Ами, не можем да го открием. Нито пък Райм.
— Той е в инвалидна количка. Толкова ли е трудно да се проследи?
Храбрият Пийбоди бе съсипан. Дъждът беше спрял и макар да оставаше облачно, температурата се колебаеше около трийсетте. А държавният микробус имаше държавен климатик.
— Нямахме заповед за следене — напомни спокойно заместник главният агент. — Трябваше да действаме… неофициално.
Самоувереността, даде си сметка Пийбоди, даваше на агента от ФБР власт да вземе нещата в свои ръце; това му напомняше, че е време да установи известен контрол над него.
Бюрокрацията е такава гадост!
— Каква е оценката ти за ситуацията? — попита той. Помисли си: „Да използваме твоите изразни средства, задник такъв.“
— Знаеш, че най-важният приоритет на Коу е да отмъсти на Призрака.
— Да. И?
— Райм е най-добрият детектив в страната. Надушваме мисълта, че двамата с Коу планират да задържат Призрака.