Групичката продължи по коридора. Отпред се виждаше изходът, красивите служителки на гишето за проверка на билетите. През прозореца Призрака мерна самолета, с който щеше да започне пътуването си на запад, както Маймуната при поклонението си, в края на което бе намерила просветление и спокойствие.
Билетът стърчеше от джоба на ризата му. В портфейла си имаше десет хиляди юана. Придружаваха го американски държавни служители. Връщаше се у дома, при апартаментите, при жените, при парите си. Беше свободен. Бе…
Рязко движение…
Някой вървеше бързо към него и охранителите го дръпнаха, извадиха оръжията си. Призрака, скован от уплаха, помисли, че е дошъл смъртният му час. Отправи бърза молитва към закрилника си, стрелеца И.
Нападателят обаче спря рязко. Задъхан, Призрака се изсмя:
— Здравей, Индао.
Тя носеше дънки, фланелка и дъждобран, личната й карта висеше на врата й. Стоеше с ръце на кръста, едната — много близо до пистолета на хълбока й. Полицайката не обърна внимание на Призрака. Стрелна с очи нервните млади агенти от ИНС:
— Дано да имате основателна причина да насочвате оръжие към мен. Те понечиха да приберат пистолетите си, но Пийбоди им направи знак да не го правят.
Призрака погледна зад Индао. Там стоеше висок чернокож. Дебелият полицай, който го беше арестувал в Бруклин, също беше тук, както и няколко униформени. Единственият, който привлече вниманието му обаче, бе хубав тъмнокос мъж горе-долу с неговия ръст, привързан с каишки към сложна яркочервена инвалидна количка. Зад него стоеше строен младеж — болногледач или санитар.
Това разбира се, беше Линкълн Райм. Призрака огледа странния мъж — който като по чудо бе открил местоположението на „фуджоуския дракон“ в океана, беше намерил Ву и Чан и бе успял да залови самия Призрак, Което никой друг полицай на света не би могъл да стори.
Харълд Пийбоди изтри лице с ръкава си, прецени положението и даде знак на охраната да се отдръпне. Те прибраха оръжията.
— Какво означава това, Райм?
Инвалидът не му обърна внимание и продължи да изучава внимателно трафиканта. Призрака се почувства неловко. Бързо обаче превъзмогна това усещане. Той имаше гуанси на най-високо ниво. Имаше защита, дори от магията на Линкълн Райм. Той се обърна нахално към инвалида:
— Какъв точно сте вие? Консултант? Частен детектив?
— Аз ли? Аз съм един от съдиите от ада. Призрака се изсмя:
— Значи вие пишете имената в Книгата на живите и мъртвите?
— Да, точно това правя.
— И сте дошли да ме изпратите?
— Не.
— Какво искаш? — обади се предпазливо Пийбоди. Служителят от Държавния департамент подвикна нетърпеливо:
— Всички вие, хайде, освободете пътя.
— Той няма да се качи на този самолет — каза Райм.
— О, напротив, ще се качи!
Надутият бюрократ пристъпи напред и извади билета от джоба на Призрака, след това се запъти към чиновничката на изхода.
— Още една крачка — и ще ви арестувам — предупреди дебелият полицай.
— Мен ли? — попита гневно Уебли.
Пийбоди се изсмя рязко и се обърна към чернокожия агент:
— Делрей, какъв е този театър?
— По-добре се вслушай в думите на приятеля ми, Харълд. В твой интерес е, повярвай.
— Пет минути — каза Пийбоди. Райм смръщи лице съчувствено:
— О, мисля, че ще ви дадат малко повече.
48.
Трафикантът беше доста по-дребен и набит, отколкото бе очаквал Линкълн Райм. Познаваше това явление още от работата си в полицията. Изграждаше си определен образ за престъпниците, които преследваше, и когато ги видеше за пръв път, оставаше изненадан колко дребни са всъщност.
Призрака стоеше с белезници, заобиколен от служители на закона. Разтревожен, да, но без да губи самообладание, външно спокоен, с отпуснати ръце и рамене. Криминологът веднага разбра как е успял да заблуди Сакс — очите на трафиканта бяха като на лечител, на човек на духа. Те внушаваха спокойствие и подтикваха събеседника да сподели съкровените си тайни. Като го гледаше сега обаче, Райм откриваше в тях единствено самолюбие и безскрупулност. Трафикантът отмести поглед от него и се обърна към Сакс.
— Добре, господине, какво означава това? — попита приятелят на Пийбоди, Уебли от Държавния, както го познаваше вече Райм, с присъщия си надут тон.
— Известно ли ви е какво се случва понякога в нашата работа, господа? — обърна се Райм към двамата мъже. — Имам предвид разследванията на престъпни деяния.
Уебли от Държавния понечи да каже нещо, но Пийбоди му махна да мълчи. Райм и без това нямаше да им позволи да го прекъсват. Никой няма думата, когато Линкълн Райм говори.