— Извинете, госпожо.
Съдията повтори казаното пред Сакс за изпитателните периоди и осиновяването.
Съпрузите Чан очевидно знаеха достатъчно английски, за да разберат последните думи на съдията и без превод. Меймей заплака тихо, Сам Чан я прегърна, усмихна се и й зашепна нещо. След това Меймей пристъпи към Сакс и я прегърна — това бе твърде рядък израз на благодарност.
— Сесе, благодаря, благодаря. Съдията подписа документа.
— Можете да вземете детето. Адвокат Син, обърнете се към секретарката ми за заверка на документите.
— Да, ваша чест.
Сам Чан поведе семейството си, сега увеличено официално с един човек, към паркинга зад черния каменен Граждански съд.
Минаха покрай жълтата спортна кола на полицайката. Уилям, който цял ден бе гледал мрачно и нервно, грейна, щом я видя.
— „Камаро 55“ — обяви. Полицайката се засмя:
— Познаваш ли американските коли?
— Кой ще се качи на друга? — попита той насмешливо. — Това е адски готино.
— Уилям — прошепна предупредително Чан и получи хладен поглед от сина си.
Меймей и децата продължиха към микробуса, а Чан остана с полицайката.
Избра думите внимателно.
— Всичко, което вие направили за нас, вие и господин Райм… Не знам как да благодаря. И момиченцето… Вижте, моя жена, тя винаги…
— Разбирам.
Гласът й прозвуча рязко и той си даде сметка, че макар да оценява благодарността му, полицайката се чувства неловко да я приеме. Тя седна в колата си, присви леко очи от болка в ставите или в някое разтегнато сухожилие. Моторът изрева и тя изхвърча от паркинга със свистене на гуми.
След миг колата се скри от поглед.
Семейството трябваше да тръгва за една погребална агенция в Бруклин, където тялото на Чан Дзечи чакаше подобаващо погребение. Сам Чан обаче остана неподвижен, загледан в комплекса от сиви сгради. Нуждаеше се от малко усамотение — този човек, подхвърлян между ин и ян на живота. Как му се искаше да отхвърли грубото, мъжкото, традиционното, авторитарното — аспектите на досегашния му живот в Китай — и да приеме нежното, женското, интуитивното, новото — всичко, което олицетворяваше Красивата страна. Колко трудно обаче се оказваше това. Мао Дзъдун, замисли се той, бе опитал да премахне старите обичаи и идеи с една-единствена заповед, съсипала страната му.
Не, реши Чан, миналото винаги остава в нас. Не знаеше обаче как да го вмести в бъдещето си. Можеше да го постигне. Древните духове от Забранения град съжителстваха с доста по-различните призраци на „Тянанмън“… Той обаче предполагаше, че това помирение ще продължи до края на живота му.
Ето го сега, на другия край на света, далеч от всичко познато, объркан и заобиколен от предизвикателства.
И разтревожен от несигурността на живота в една чужда страна.
В някои неща обаче беше сигурен:
Че на есенния Празник на мъртвите ще намери покой, докато почиства гроба на баща си, докато оставя дарове и разговаря с духа на стареца.
Че Пои, Скъпоценното дете, ще порасне и ще стане жена в пълна хармония с това забележително място и време: Красивата страна в началото на новия век, събрала поравно от Хуа и от Мейгуо, от Китай и Америка, но в по-голямо съвършенство.
Че Уилям ще получи собствена стая и ще намери нещо друго, за което да се сърди, но малко по малко гневът му ще се възнесе като феникс от изстиващата пепел и той също ще постигне хармония.
И че самият Чан ще работи усърдно, ще продължи дейността си като дисидент, а в почивните дни ще се наслаждава на някои скромни удоволствия — да се разхожда с Меймей в квартала, да посещава паркове и галерии и да прекарва часове в магазини като „Хоум Стор“, на пазар или просто да зяпат изобилието по рафтовете.
Сам Чан обърна гръб на високите сгради и тръгна към микробуса, за да се събере отново със семейството си.
Все още дегизирана като манхатънска бизнесдама, Амелия Сакс влезе в хола.
— Е? — попита криминологът.
— Всичко е уредено — отвърна тя и изчезна по стълбите нагоре.
Върна се след няколко минути по дънки и горнище на анцунг както обикновено.
— Знаеш ли, Сакс, ако искаше, можеше и ти да осиновиш детето. — Райм замълча, после добави: — Искам да кажа, ние можехме да го осиновим.
— Знам.
— Защо не поиска?
Тя се замисли, сетне отговори:
— Онзи ден в Китайския квартал натъпках един престъпник с олово, след това поплувах на трийсет метра под водата, после служих за примамка в акция за залавяне на убиец. Не мога без тези неща, Райм. — Тя се замисли, сякаш да намери по-точни думи, за да опише чувствата си, засмя се. — Баща ми казваше, че има два вида шофьори — едните проверяват в огледалото, преди да преминат в друго платно, останалите не. Аз съм от вторите. Ако у дома ме чакаше дете, щях постоянно да се озъртам назад. Не мога да живея така.