Той я разбра много добре. Въпреки това попита закачливо:
— Като не поглеждаш в огледалото, не се ли страхуваш, че някой ще те блъсне?
— Номерът е, че карам по-бързо от всички останали. Затова няма начин да ме блъснат.
— Когато се движиш, не могат да те хванат.
— Да.
— От теб ще стане добра майка, Сакс.
— И ти можеш да бъдеш добър баща, Райм. Нека обаче да го отложим с някоя и друга година. Точно сега имаме няколко други неща за уреждане, не мислиш ли?
Тя кимна към бялата дъска със записките на Том по случая „Призрак-убиец“; дъска, която бе изписвана с бележките по десетина предишни разследвания и щеше да види още десетки други.
Тя, разбира се, има право, размишляваше Линкълн Райм; светът, представен чрез тези снимки и бележки, това място на ръба, то бе тяхната същност — поне до края на живота им.
— Уредих подробностите — съобщи й той.
Райм бе говорил по телефона, за да осигури транспортирането на тялото на Сони Ли и предаването му на баща му в Люгоюан, Китай. Беше възложил задачата на една китайска погребална агенция, от която го увериха, че всички традиции ще бъдат спазени.
Райм имаше да изпълни още едно задължение, свързано със смъртта на китайския полицай. Той стартира с гласа си програмата за текстообработка на компютъра. Сакс седна до него:
— Давай.
След половин час писане и поправяне стигнаха до следното:
Скъпи господин Ли,
Пиша ви, за да изразя искрените си съболезнования за смъртта на сина ви Канмей. Искам да знаете колко сме благодарни аз и колегите ми от полицията за честта да работим с вашия син по трудния и опасен случай, при който той загуби живота си. Канмей спаси много хора и спомогна за изправянето на един жесток убиец пред съда — дело, с което сами не бихме могли да се справим. Действията му са достойни за най-голяма почит и му донесоха огромно уважение сред пазителите на законността в САЩ. Искрено се надявам да се гордеете със сина си заради смелостта и саможертвата му, колкото се гордеем ние.
Линкълн Райм, дет. кап., НИПУ (пенс.)
Райм прочете писмото и изръмжа:
— Прекалено много. Прекалено емоционално. Да започнем отначало.
Сакс обаче се пресегна и пусна текста да се печата.
— Не, Райм. Остави го така. Понякога прекаленото е за добро.
— Сигурна ли си? — Да.
Сакс остави писмото настрани; Еди Дън щеше да дойде по-късно и да го преведе.
— Искаш ли да се заемем пак с уликите? — попита тя и кимна към бялата дъска.
Имаха много подготвителна работа по делото срещу Призрака.
— Не, искам да играем.
— Да играем ли?
— Да.
— Добре — отвърна закачливо тя. — Тъкмо съм в настроение да печеля.
— Ти си го изпроси.
— На какво ще играем?
— На вейчи. Дъската е там. А в онези торбички са пуловете.
Тя постави дъската върху една масичка до Райм. Срещна очите му, съзерцаващи квадратчетата, и каза:
— Мисля, че съм в по-неизгодната позиция, Райм. Ти си играл и преди.
— Със Сони изиграхме няколко игри — призна непринудено той.
— Колко по-точно?
— Общо три. Не може да се каже, че съм голям майстор, Сакс.
— Кой би? — попита тя.
— Нужно е известно време, докато навлезеш в играта — избягна отговора Райм.
— Паднал си. И трите пъти.
— Последния замалко да спечеля.
Заобяснява търпеливо правилата и тя се приведе към него, поглъщайки жадно думите му. Накрая той каза:
— Това е… Така, ти никога не си играла, затова ще ти осигуря предимство. Можеш да играеш първа.
— Не — отвърна Сакс. — Никакви предимства. Ще хвърляме ези-тура.
— Такъв е обичаят — увери я Райм.
— Никакви предимства — повтори тя; извади четвърт долар от джоба си. — Казвай.
И подхвърли монетата.