— Не, не става — измърмори Коу. — Не можете да включвате някой от тях в екипа.
— От тях ли? — попита Делрей и се извъртя като щъркел на дългите си крака. — Кои са „те“?
— Незаконните.
Високият агент изцъка с език:
— Виж какво, Коу, тази дума някак си не ме кефи. Не ми звучи достатъчно учтиво. Не е готина. Особено с тоя тон!
— Е, както вие от Бюрото неведнъж сте подчертавали, този случай не е на ИНС. Задръж го, ако искаш, но аз не поемам никаква отговорност за това.
— Добро решение — обърна се Ли към Райм. — Аз помага много.
Сетне се приближи до масата и посегна за пистолета си.
— Не, не! — спря го Делрей. — Не пипай това.
— Хей, аз ченге. Като вас!
— Не, не си ченге като мен, нито като кой да е друг от тук присъстващите. Никакви пистолети.
— Добре, добре. Задръж го засега, Хайсе.
— Какво, какво? — наежи се Делрей.
— Хайсе — черен. Хей, не се обижда! Нищо лошо, нищо лошо.
— Добре, стига глупости.
— Аз стига глупост, добре.
— Добре дошъл сред нас, Сони — каза Райм.
Погледна часовника. Беше точно дванайсет. Шест часа от началото на безжалостното преследване на емигрантите от Призрака. Дори можеше в момента да е на крачка от тях.
— Добре, да започваме с уликите.
— Разбира, разбира — каза разсеяно Ли. — Но преди това има нужда от цигара. Хайде, Лоабан. Може ли?
— Добре, но навън. И някой да иде с него, за Бога.
14.
Ву Цичен изтри потта от челото на жена си.
Тя лежеше на леглото в спалнята на малкото им жилище; трепереше, гореше от треска, бе плувнала в пот. Приземният апартамент се намираше на една тясна пряка на Канал Стрийт в сърцето на Китайския квартал. Беше им го уредил агентът, препоръчан от Джими Ма — пладнешки грабител, мислеше си гневно Ву. Наемът бе астрономичен, както и хонорарът, който поиска мазният тип. Апартаментът миришеше гадно сладникаво, беше на практика напълно необзаведен и по пода спокойно се разхождаха хлебарки — дори сега, когато дневната светлина се процеждаше през мръсните стъкла на прозорците.
Той загледа загрижено жена си. Силното главоболие, от което страдаше Йонпин на борда, треската и потта, всичко това той бе отдавал на морската болест, но симптомите се запазиха и след като стъпиха на твърда земя. Явно боледуваше от нещо друго.
Жена му отвори помътнелите си очи и прошепна:
— Ако умра…
— Няма да умреш.
Ву обаче не беше сигурен, че вярва на собствените си думи. Спомни си за доктор Сун и съжали, че не е поискал съвет от него; лекарят се бе погрижил за неколцина болни, но Ву се опасяваше, че ще му вземе много пари за прегледа.
— Поспи — каза загрижено Ву. — Имаш нужда от сън. След като си починеш, ще се почувстваш по-добре. Защо не щеш да заспиш?
— Ако умра, трябва да си намериш друга жена. Някоя, която да гледа децата.
— Няма да умреш.
— Къде е синът ми? — попита Йонпин.
— Лан и Чинмей са в хола. Тя се грижи за него. Той погледна през вратата към хола и видя дъщеря си Чинмей да простира пране на една връвчица, опъната през стаята. След пристигането всички се бяха изкъпали и преоблекли в чистите дрехи, купени от Ву в един магазин за облекло втора употреба на Канал Стрийт. След като хапнаха (Йонпин не сложи и едно залче в устата си), Чинмей остави брат си да гледа телевизия и изпра подгизналите им от солена вода дрехи в умивалника на кухнята. Сега ги простираше да съхнат. Жената на Ву се огледа, присви очи, сякаш опитваше да си спомни къде се намира. Отказа се и отпусна глава на възглавницата.
— Къде… къде сме?
— В Китайския квартал, Манхатън, Ню Йорк.
— Ама… — Тя се намръщи, сякаш мозъкът й осъзна думите със закъснение. — Призрака, съпруже. Не можем да останем. Тук не е безопасно. Сам Чан каза, че не бива да оставаме.
— О, Призрака… — Ву махна небрежно. — Той е заминал за Китай.
— Не мисля така. Страх ме е за децата. Трябва да се махаме оттук. Да се скрием колкото се може по-далеч.
— Никой трафикант няма да рискува да го заловят само заради неколцина избягали емигранти — изтъкна Ву. — Толкова ли си глупава да мислиш така?
— Моля те, съпруже. Сам Чан каза…
— Забрави Чан. Той е страхливец — тросна се Ву. — Оставаме.
Гневът заради неподчинението й се посмекчи от вида на бедната жена и болката, която сигурно изпитваше. Той добави нежно:
— Излизам. Ще потърся някакви лекарства. Тя не отговори; Ву стана и излезе в хола. Децата гледаха смутено към стаята на майка си.
— Добре ли е? — попита момичето.
— Да. Ще се оправи. Връщам се след половин час. Отивам за лекарства.