Чан беше усвоил калиграфията като дете от баща си, затова, макар дебелината им да не можеше да се регулира, линиите бяха изящно оформени; приличаха, реши той, на скиците на художника от шестнайсети век Ван Ли, който първо нахвърлял детайлите на картината, за да я изрисува по-късно върху керамика — образите бяха непълни, но посвоему красиви. Чан взе дъсчицата с фамилното си име и я сложи върху импровизирания картонен олтар, поставен на полицата над камината в хола. Китай е истински теологичен панаир: Буда е най-широко почитаното традиционно божество, философите Конфуций и Лаодзъ се тачат като полубогове. Християнството и ислямът имат значителен брой последователи, а мнозинството от населението се моли и поднася дарове на хиляди езически богове, толкова много, че никой не знае броя им точно.
Но най-почитаните божества за китаеца са предците му.
Този червен олтар бе посветен точно на предците на Чан, украсен с единствените семейни ценности, спасени от потъналия кораб — покрити с петна от солената вода снимки на родителите и бабите и дядовците на Чан.
— Ето — обяви той. — Новият ни дом.
Чан Дзечи стисна ръката на сина си. Меймей им наливаше чай. Старецът пое топлата чаша с две ръце и огледа мрачните стаи:
— Не е толкова зле.
Въпреки думите на стареца Сам Чан отново почувства срам, задето кара баща си да живее при такава мизерия. Най-свещеният дълг след този на поданика към господаря си, учи Конфуций, е дългът към родителите. Откакто планираше бягството си от Китай, Чан не спираше да се тревожи за последствията, които щеше да има то за стареца. Тихият и спокоен Чан Дзечи бе приел новината за наближаващото пътуване безропотно и Чан все се питаше дали в очите на стареца постъпката му е правилна. А сега, след потъването на „Фуджоуския дракон“, шансовете за бързо подобряване на живота им бяха станали още по-малки. Този апартамент щеше да се превърне в техен затвор до залавянето на Призрака или връщането му в Китай, а дотогава можеше да минат месеци. Той отново се замисли за магазина, от който бяха откраднали боята и четките — „Хоум Стор“. Редовете бляскави вани, огледалата, лампите, мраморните плочки. Искаше му се да настани баща си и семейството си в къща, обзаведена с такива прекрасни неща. Това беше вертеп. Това беше…
Някой потропа силно на вратата.
За момент всички останаха неподвижни. Сетне Чан погледна зад завесата и си отдъхна. Отвори вратата и при вида на мъжа на средна възраст с дънки и горнище на анцуг по устните му се разля усмивка. Джоузеф Тан влезе и двамата се здрависаха. Чан погледна навън, в тихата уличка, и не забеляза никого, който да прилича на агент на трафиканта. Влажният въздух миришеше на гнило — оказа се, че апартаментът се намира близо до една водопречиствателна станция. Чан се прибра вътре и заключи.
Тан, братът на един добър негов приятел от Фудзян, се бе прехвърлил тук преди години. Беше американски гражданин и тъй като не бе развивал дисидентска дейност, пътуваше свободно между Ню Йорк и Китай. Предната пролет Чан беше прекарал няколко вечери с него и брат му във Фуджоу и накрая му се бе доверил достатъчно, за да сподели плановете си за прехвърляне заедно със семейството си в Красивата страна. Тан предложи да помогне. Беше уредил това жилище, а също и работа за Чан и големия му син в една от фирмите си — малка печатница недалеч от апартамента.
Добродушният човек поднесе почитанията си на Чан Дзечи и Меймей и всички седнаха на чай. Тан предложи цигари. Сам Чан отказа, но баща му прие и двамата с госта запалиха.
— Чухме за кораба от новините — каза Тан. — Слава на Гуанин, че сте живи.
— Мнозина загинаха. Беше ужасно. Едва не се удавихме, всички.
— По телевизията казаха, че ви е превозвал Призрака. Чан потвърди и разказа как трафикантът опитал да ги убие дори след като стъпили на сушата.
— Значи трябва да сме много внимателни. Няма да споменавам името ти пред никого. Работниците обаче ще любопитстват. Мислех да започнеш веднага работа, но с Призрака… по-добре да изчакаме. Може би до другата седмица. Или по-следващата. Тогава ще те обуча да работиш с машините. Разбираш ли от печатарска техника?
Чан поклати глава. В Китай беше преподавал изкуство и култура — до уволняването си като дисидент. Както мнозина други, загубили препитанието си по време на Културната революция през шейсетте, и Чан бе принуден да упражнява „общественополезен труд“. И както много калиграфи и художници от онзи по-ранен период, се беше изхранвал като печатар.
Поговориха за живота в Китай и тук. След това Тан им записа как се стига до печатницата и кога ще са смените на Чан и Уилям. Поиска да види момчето.