Чан отвори вратата на спалнята на сина си. Застина от изненада — стаята бе празна. Уилям го нямаше.
— Къде е синът ни? — обърна се гневно към Меймей.
— Беше в стаята си. Не съм го видяла да излиза.
Чан отиде при задната врата и я завари отключена. Уилям я беше оставил така, когато се е измъквал.
Дворът беше празен. Уличката — също. Чан се върна в хола. Обърна се към Тан:
— Къде може да отиде един юноша в околността?
— Знае ли английски?
— По-добре от нас.
— На ъгъла има „Старбъкс“, знаеш ли ги?
— Да, закусвалнята.
— Много китайски тийнейджъри ходят там. Няма да каже нищо за „Дракона“, нали?
— Не, сигурен съм. Добре съзнава опасността. Тан, който също имаше деца, каза:
— Той ще ти създава най-много главоболия. Ще гледа това… — Посочи телевизора. — … и ще иска всичко, което види. Видеоигри, коли, дрехи. Ще иска да ги получи, без да работи. Защото по телевизията показват как хората ги взимат, не как ги заработват. Изминали сте целия този път, оцелели сте през Атлантическия океан, измъкнали сте се от Призрака. Не допускай да ви депортират само защото синът ти е откраднал нещо в магазина и са го предали на ИНС.
Чан разбра какво иска да му каже човекът, но за момент бе твърде объркан, за да осъзнае съвета. Призрака можеше да има агенти из целия квартал. Или хора, готови да ги издадат за пари.
— Трябва да го открия веднага.
Двамата с Тан излязоха. Тан му посочи към ъгъла, където се намираше закусвалнята.
— Ще те оставя. Бъди строг със сина си. Сега, след като сте вече тук, това ще е много по-трудно. Трябва обаче да си непреклонен.
Чан тръгна с наведена глава покрай евтини жилищни сгради, перачници, бакалии, ресторанти и магазини. Този квартал бе по-малко населен от Китайския, тротоарите бяха по-широки, улиците — по-празни. Повече от половината жители бяха азиатци, но населението беше смесено: главно китайци, виетнамци и корейци. Имаше много латиноамериканци, също индийци и пакистанци. Почти не се виждаха бели.
Той се взираше през витрините на магазините, но сина му го нямаше.
Молеше се на Ченву момчето да е излязло само да се поразходи и да не е разказало на никого как са стигнали дотук.
Малка градинка — никаква следа от сина му.
Той влезе в закусвалнята „Старбъкс“ и няколко тийнейджъри и състрадателни старци загледаха тревожното му лице. Уилям го нямаше. Чан побърза да се махне.
Изведнъж, когато случайно надзърна в една мрачна странична уличка, той видя сина си. Момчето говореше с двама млади китайци с черни кожени якета. Косите им бяха дълги и пригладени с гел или спрей. Уилям подаде на единия някакъв предмет, който Чан не можа да види. Непознатият кимна на приятеля си и пъхна малък плик в ръката на Уилям. След това двамата бързо се обърнаха и изчезнаха в уличката. Уилям погледна току-що получения плик и го пъхна в джоба си. Не!, помисли потресено Чан. Какво беше това? Наркотици. Неговият син купуваше наркотици!
Чан се дръпна зад ъгъла и когато момчето излизаше от уличката, го сграбчи за ръката и го притисна до стената.
— Как можа да направиш такова нещо? — повиши глас.
— Остави ме.
— Отговори!
Уилям се озърна към близката закусвалня. Отпред седяха няколко души. Бяха чули разправията и ги зяпаха любопитно.
Чан кимна на сина си да го последва.
— Не ти ли е ясно, че Призрака ни търси? Възнамерява да ни убие!
— Искаше ми се да се поразходя. Като в затвор сме. Тази шибана малка стая, с брат ми…
— Не ми говори с този език! — стисна го за лакътя Чан. — Не можеш да пренебрегваш нарежданията ми така.
— Това е скапана дупка. Искам собствена стая — сопна се момчето и измъкна ръката си.
— По-късно. Всички трябва да жертваме по нещо.
— Ти поиска да дойдеш тук. Ти прави жертви.
— Не ми говори така! Аз съм ти баща.
— Искам собствена стая!
— Трябва да си благодарен, че изобщо имаме покрив над главите си. Никой от нас няма собствена стая. Дядо ти спи при нас с майка ти.
Момчето не каза нищо.
Тоя ден Чан бе узнал много неща за сина си. Че е невъзпитан, че е крадец на коли, че железните правила на дълга и честта, към които се беше придържал цял живот, не означават нищо за младия човек. Подтикнат от суеверие, Чан се запита дали не е сторил грешка, като е дал на момчето западно име, като го е кръстил на компютърния гений Гейтс. Може би това го бе тласнало по пътя на непокорството.
Когато наближиха апартамента, Чан попита:
— Кои бяха онези?
— Кои? — направи се, че не разбира, момчето.
— Мъжете, с които беше.