— Стилни копелета — промърмори той.
Беше се надявал да намерят пръст или влакна, които да ги насочат към скривалището на Призрака, но докато грайферите задържат такива улики с месеци, гладките подметки ги губят много по-бързо.
— Добре, Сакс, давай нататък. Какво заключение вадиш от следите?
— Мисля, че…
— Не мисли, Сакс. Така не става. Чувствай. Съблазнителният му тих глас я хипнотизираше и тя се почувства, сякаш се пренася във времето на самото престъпление, сякаш става участник в него. Дланите й се запотиха в гумените ръкавици.
— Той е тук. Джери Тан седи на бюрото си и те…
— Ние — поправи я строго Райм.
— … разбиваме вратата. Той става и се втурва към задния вход, но ние го хващаме и го завличаме до стола му.
— Да опростим нещата, Сакс. Ти си Призрака. Открил си човека, който те е предал. Какво смяташ да направиш?
— Ще го убия, защото ме е предал.
„Видял врана кълве храна на път. Друг врана опитал открадне парче храна и първа не просто пропъжда натрапник — гони дълго време и опитва изкълве очи“ — спомни си тя думите на Сони Ли, когато ги предупреждаваше да намерят първо съучастника, който е зарязал Призрака на плажа.
Изведнъж почувства пристъп на неопределен гняв. Дъхът й секна.
— Не, чакай, Райм. Точно затова искам да го измъчвам — защото съм ядосан. Той ме предаде и сега искам да му причиня страдания.
— Какво точно правиш?
Тя се замисли, потеше се обилно в топлото облекло. Засърбя я на няколко места едновременно, Прииска й се да пробие дупка в костюма, за да се почеше.
— Аз не мога да…
— „Аз“? Кой е „аз“? Ти си Призрака, Сакс, не помниш ли?
Без да забравя истинската си самоличност, тя каза:
— Тук съм затруднена, Райм. Има нещо особено у този човек, Призрака. Той е много странен. — Тя замълча, после добави: — Тук се чувствам много зле.
Място, където умират цели семейства, заключени в трюмове на потъващи кораби, когато мъже и жени биват застрелвани в гърба, докато опитват да се доберат до единственото си спасение — безмилостен, леден океан. Място, където те умират само защото са раздразнили или заплашили по някакъв незначителен начин убиеца си.
Сакс се взря във вечно отворените очи на Джери Тан.
— Давай, Сакс. Давай. Аз ще те пазя. Не се тревожи. Искаше й се да му повярва.
— Какво правиш? — продължи криминологът. — Ти си Призрака. Какво правиш?
— Другите трима връзват Тан за стола и започват да го режат с ножове или бръсначи. Не бързаме. Наоколо всичко е в парченца месо. Части от ухо, ивици кожа. Отрязваме клепачите му… — Тя се поколеба. — Ама тук не виждам никакви улики, Райм. Нищо, което да ни е от полза.
— Да, но улики има, Сакс. Знаеш, че има. Спомни си Локар.
Едмон Локар, френски криминолог от миналото, изказва правилото, че на всяко местопрестъпление се извършва обмен на улики между жертвата и престъпника или между самото място и извършителя. Тези веществени доказателства може да са трудни за откриване и още по-трудни за проследяване до източника им, но както обичаше да казва Райм, криминологът трябва да забрави думата „невъзможно“.
— Давай, давай… Ти си Призрака.
Изведнъж гневът изчезна и се смени със зловещо спокойствие. Това потресаващо, но странно хипнотизиращо чувство я изпълни. Задъхана, изпотена, тя се втренчи в Джери Тан и злият дух на Кван Ан, Призрака, я облада. Тя почувства какво е изпитал той — примитивно удовлетворение от мъките и бавната смърт на предателя.
Даде си сметка, че жадува за още, че копнее да чува още писъци, да вижда още кръв да се стича по разтърсваните от конвулсии крайници…
И изведнъж й хрумна нещо.
— Аз…
— Какво, Сакс?
— Не го измъчвам аз.
— Така ли?
— Не. Искам другите да го изтезават. За да гледам. Така е по-удовлетворяващо. Като да гледаш порнофилм. Искам да видя всичко, да чуя всичко. И ги карам първо да отрежат клепачите му, за да може Тан да вижда как го гледам. — Тя добави шепнешком: — Искам това да продължава вечно.
— О, добре, Сакс. Това означава, че наблюдаваш… откъде?
— Тук има един стол, срещу Тан, на около три метра от трупа. — Гласът й стана по-дрезгав. — Аз гледам. Изпитвам удоволствие. — Преглътна и почувства как по челото й се стича пот. — Писъците са продължили десет минути. През цялото време аз съм седял тук и съм се наслаждавал на всеки вик.
Дишането й се беше учестило.
— Как си, Сакс?
— Добре.
Но не беше добре. Бе в капан — на единственото място, на което не искаше да се намира. Изведнъж всичко добро в живота й изчезна и тя се потопи в света на Призрака.
„Звучи, сякаш новините са лоши…“
Ръцете й затрепериха. Тя бе отчаяна и сама.