— Ето — извика трескаво Призрака, докато спираше на Канал Стрийт близо до Мълбъри. — Това са Ву.
Преди той и турците да намерят маските си и да слязат обаче, Ву помогна на жена си да се качи в едно такси. Настани се до нея, колата потегли и скоро я изгубиха от поглед.
Призрака отново потегли и спря пред жилището, чийто адрес и ключ агентът на Ма му бе дал преди по-малко от половин час — непосредствено преди да умре.
— Как мислиш, къде отиват? — попита един от турците.
— Не знам. Жена му изглеждаше зле. Нали видя как върви? Може би — при лекар. Призрака огледа улицата. Прецени разстоянията и отбеляза големия брой бижутерийни магазини на пресечката на Мълбъри и Канал Стрийт. Беше като по-малка версия на „диамантения“ район в Среден Манхатън. Това разтревожи Призрака. Означаваше, че на улицата има десетки въоръжени охранители — ако убият семейството на Ву преди края на работното време, някой от тях можеше да чуе изстрелите и да дотърчи. Дори през нощта имаше рискове: той забеляза четвъртитите кутии на десетки камери, насочени към тротоарите. Сега се намираха извън обсега им, но за да достигнат жилището на Ву, трябваше да минат под тях. Налагаше се да действат бързо.
— Ето как ще стане — започна бавно Призрака на английски. — Слушате ли внимателно?
Турците съсредоточиха цялото си внимание.
След излизането на майка й и баща й Ву Чинмей направи чай на брат си и му даде чаено хлебче и ориз. Замисли се как я бе злепоставил баща й пред един красив младеж в бакалията, когато опита да се пазари за хранителните продукти на сутринта след пристигането им в квартала. Да спести няколко юана от чаени хлебчета и фиде!
Тя остави осемгодишния Лан пред телевизора с яденето и отиде в спалнята, за да смени покритите с петна от пот чаршафи на майка си.
Погледна се в огледалото. Това, което видя, я зарадва: дългата черна коса, широките устни, дълбоките очи.
Някои забелязваха, че прилича на Люси Лю, актрисата, и Чинмей виждаше, че това е вярно. Е, щеше да заприлича още повече, ако смъкне някое и друго кило — и след като си оправи носа, разбира се. И смени тези смешни дрехи. Бледозелен анцуг… отвратително. Дрехите бяха много важни за Ву Чинмей. Тя и приятелките й гледаха жадно предаванията от модни ревюта в Пекин, Хонконг и Сингапур, високите манекенки, поклащащи бедра, когато минават пред публиката. След това момичетата, тринайсет и четиринайсетгодишни, правеха собствени ревюта, минаваха по импровизираната сцена, след което се скриваха зад параван, за да облекат друг модел дрехи.
Веднъж, преди партията да се нахвърли върху баща й заради голямата му уста, семейството бе предприело пътуване до Сямен, на юг от Фуджоу. Това беше прекрасен град, привличащ много туристи от Тайван и Запада. В една дрогерия, където баща й бе влязъл, за да си купи цигари, тя с удивление намери повече от трийсет модни списания. Остана в магазина половин час, докато татко й вършеше някаква работа, а майка й разхождаше Лан в една градинка. Прегледа ги всичките. Някои бяха западни, но имаше и издадени в Пекин или други градове от свободните зони по крайбрежието; показваха последните творби на китайските дизайнери, стилни, сякаш са направени в Милано или Париж.
Момичето възнамеряваше да учи моден дизайн в Пекин и да стане прочута моделиерка — може би след година-две като манекен.
Баща й обаче бе провалил всичко.
Тя се тръшна на леглото, сграбчи долнопробния плат на евтиния си анцуг и го задърпа гневно; искаше й се да го разкъса на парчета.
Какво щеше да прави сега с бъдещето си?
Да работи в някоя фабрика, да шие мизерни облекла като това. Да заработва по двеста юана на месец и да дава всичко на жалките си родители. Може би така щеше да прекара остатъка от живота си.
Това щеше да стане с мечтите й за работа в модния бизнес. Щеше…
Силно тропане по вратата прекъсна мислите й. Дъхът й секна от страх, тя си представи трафиканта, ужасния Призрак, с пистолет в ръка. Изстрелите, когато убиваше давещите се моряци!
Чинмей се втурна в хола и намали телевизора. Лан се извърна към нея намръщен. Тя му направи знак да мълчи.
Отвън се чу женски глас:
— Господин Ву? Там ли сте, господин Ву? Нося ви съобщение от господин Чан.
Чан, спомни си тя, бе човекът, който ги бе спасил от трюма на кораба и ги беше закарал с лодката до брега. Харесваше й. Също и синът му, онзи със западняшкото име, Уилям. Беше вечно намръщен, строен, симпатичен. Готин, но връзката с него носеше рискове: очевидно бе участвал в някоя банда
— Важно е — продължи жената. — Ако сте там, отворете. Моля ви. Господин Чан каза, че сте в опасност. Аз работех за господин Ма. Той е мъртъв. Вие също сте в опасност. Трябва да се преместите на ново място. Мога да ви помогна. Чувате ли?