Чинмей не можеше да забрави изстрелите. Ужасния човек, Призрака, който стреляше по тях. Взрива, водата… Трябваше ли да отиде с тази жена?
— Моля ви…
Жената потропа още няколко пъти.
Баща й бе забранил да отваря на когото и да било. И колкото и да му беше сърдита, колкото и да го упрекваше, тя не можеше да не му се подчини.
Щеше да изчака в мълчание и нямаше да пуска никого. Когато родителите й се върнат, щеше да им предаде съобщението.
Жената сигурно си тръгна, защото не се потропа повече. Чинмей отново увеличи звука на телевизора и си сипа чай.
Поседя няколко минути, изучавайки облеклото на американските актриси в един сериал.
След това чу изщракване на ключалката. Нима родителите й вече се връщаха? Тя скочи. Дали майка й се беше оправила? Дали бе останала в болницата?
Чинмей извика: „Татко…“, и се втурна към входа. В същия миг вратата се отвори, вътре нахълта някакъв мъж и я сграбчи за раменете. Блъсна я на пода, хвана хленчещия й брат за яката, завлече го в банята и го бутна вътре.
— Стой там и да не гъкнал, хлапе! — изръмжа непознатият и тръшна вратата. Момичето скръсти ръце пред гърдите си и заотстъпва. Погледна ключа.
— Как… откъде го имате? — заекна, уплашена, че е убил родителите й и е взел ключа от тях.
Той не разбра китайския й и тя повтори въпроса си на английски.
— Затваряй си устата. Ако пак изпищиш, ще те убия. — Непознатият извади мобилен телефон от джоба си и набра номер. — Вътре съм. Децата са тук.
Мъжът — мургав и с вид на арабин, вероятно от Западен Китай — закима, докато слушаше, и огледа Чинмей от глава до пети. Ухили се злобно:
— Не знам, седемнайсет, осемнайсет… Хубава е… Добре. — И затвори. — Първо, нещо за ядене — нареди на английски; хвана разплаканото момиче за косата и го повлече към кухнята. — Какво ядете тука?
Тя не го чуваше. В съзнанието й се запечатаха думите: „Първо, нещо за ядене… първо, нещо за ядене…“ А после? Ву Чинмей заплака.
В къщата на Линкълн Райм, сива и тъмна в рано спусналия се мрак, разследването изобщо не вървеше.
Сакс седеше наблизо и отпиваше от вонящата отвара, изкарваща Райм от нерви.
Фред Делрей се беше върнал, крачеше из стаята и въртеше между пръстите си незапалена цигара.
— Изобщо не съм доволен, не бях доволен преди, не съм доволен и сега. Не съм доволен! — извиси глас накрая.
Говореше за „недостатъчните ресурси“ на Бюрото, което бавеше изпращането на още агенти по случая „Призрак-убиец“.
— Те всъщност казаха „нямаме ресурси“, можете ли да повярвате? Дааа. Нямали ресурси. — Делрей изви очи. — Боже всемогъщи!
Проблемът на Делрей беше в това, че никой в Министерството на правосъдието не отдаваше особено значение на незаконния трафик на хора. Всъщност въпреки прехвърлянето на отговорността за тези разследвания през деветдесетте Бюрото имаше много по-малко опит в такива случаи от ИНС. Делрей бе опитал да обясни на заместник главния специален агент, че трафикантът, с когото се занимават, между другото е и масов убиец. Това не помогна много. Случаят влизал в категорията ННЗН, обясни агентът.
— Което означава…? — попита Райм.
— „Някой нещастник да се заеме с него.“ Специалният тактически отряд още отмаряше в Куонтико, докладва мрачно агентът, и той не беше успял да издейства изпращането на допълнителни агенти от Източния и Западния район.
Освен това нямаха никакъв напредък с анализа на уликите.
— Добре, тази хонда, която е откраднал на плажа? — извика Райм. — Обявена е за издирване. Някой търси ли я изобщо? Все пак случаят е спешен.
— Съжалявам, Линк — каза Селито, след като провери в полицейското управление. — Нищо.
„Съжалявам, Линк, нищо…“
Проследяването на кораб в Русия бе много по-лесно от намирането на десет човека в собствения му град!
Предварителният доклад за убийството на Ма дойде. Том водеше записките и прелистваше страниците. Нищо не показваше, че Призрака може да стои зад това престъпление; никакви улики, свързани с трафиканта. Нямаше балистични данни — гърлото на Ма бе прерязано — и по килима на кабинета и коридора нямаше никакви следи от обувки. Техниците бяха събрали стотици пръстови отпечатъци и трийсетина проби за микроследи, но за анализа им щяха да отидат часове. Автоматизираната система за идентификация на пръстови отпечатъци не даваше никакъв резултат, освен за отпечатъците на Джери Тан — неговата самоличност обаче вече не се нуждаеше от потвърждаване.
— Искам да пия — обяви Райм. — Време е за уиски.