Момчето се изправи послушно и изгаси телевизора. Отиде при секцията, взе една книга и седна на дивана.
Меймей приключи с шиенето на малко парцалено животинче за Пои — котка, както изглеждаше. Жената хвърли играчката върху дивана, момиченцето я хвана с две ръце и я заразглежда развеселено.
Чан чу стон от кушетката, на която лежеше баща му, свит под одеяло със същия сивкав цвят като кожата му.
— Татко — прошепна и се изправи.
Взе шишенцето с лекарства на стареца, отвори го и извади таблетка морфин. Поднесе на баща си чаша студен чай, за да преглътне хапчето. Когато старецът се разболя — когато през органите на ян, стомаха и червата, започнаха да преминават топли и влажни вълни, — бяха отишли при един местен лечител, който му предписа билки и тонизиращи вещества. Скоро обаче болките се усилиха и друг лекар постави диагноза рак. Поради това, че беше дисидент, Чан винаги оставаше в края на огромните списъци за постъпване в болница. Медицинското обслужване в Китай се променяше. Държавните болници отстъпваха място на частни, но те бяха изключително скъпи — един преглед можеше да струва две месечни заплати, за лечение от рак на член от семейството, което едва свързваше двата края, и дума не можеше да става. Единственото, което можеше да си позволи Чан, бе един селски фелдшер — хора с минимално медицинско образование, назначени от властите. Той предписа морфин за намаляване на болката, но нямаше какво повече да направи.
Шишенцето с лекарството бе голямо, но нямаше да стигне за повече от месец, а положението на баща му се влошаваше бързо. Чан бе проучил много неща за Съединените щати по Интернет. В Ню Йорк имаше една световноизвестна болница, в която се лекуваше само рак. Чан знаеше, че болестта на баща му е в напреднал стадий, но той не беше стар (поне по американските стандарти) — едва на 69 и в добра форма от ежедневните упражнения и разходки. Можеха да го оперират и да отстранят поразените от влагата на рака тъкани и да му назначат лъчева и медикаментозна терапия за забавяне на болестта. Можеше да живее още много години. Старецът изведнъж отвори очи:
— Сега, след като един от хората му е убит, Призрака ще е много ядосан. Освен това не успя да се добере до Ву. Ще потърси нас. Няма да се откаже, докато не ни открие.
Това бе характерно за баща му. Да седи, да наблюдава и накрая да даде мнението си, което всеки път се оказваше правилно. Например винаги бе смятал Мао Дзъдун за психопат и беше предрекъл, че под управлението му страната ще претърпи сериозна катастрофа. И излезе прав: през петдесетте китайската икономика бе почти унищожена благодарение на „Големия скок напред“ на Мао и „Културната революция“ десет години по-късно, на която — като всички прогресивни хора на изкуството и мислители — бе станал жертва.
Чан Дзечи обаче беше оцелял. През шейсетте бе казал на близките си:
— Това ще мине. Лудостта не може да продължава вечно. Трябва само да оцелеем и да чакаме. Това е нашата цел. След десет години Мао умря, Бандата на четиримата бе хвърлена в затвора и Чан Дзечи се оказа прав. И сега също имаше право, замисли се отчаяно Сам Чан. Призрака щеше да ги преследва.
Чан имаше чувството, че трафикантът се промъква към тях като змия — разпитва, иска услуги от стари длъжници, използва връзките си, заплашва, дори изтезава хора, за да получи информация за бегълците. Можеше…
Навън се чу свирене на гуми.
Чан, жена му и баща му застинаха.
Стъпки.
— Изгасете лампите. Бързо — нареди Чан. Меймей изтича да изпълни задачата. Чан отиде при гардероба и извади пистолета на Уилям от скривалището му, приближи се до закрития с пердета прозорец. Погледна навън.
От другата страна на улицата бе спрял камион за доставки — с голяма реклама на пица, висяща от прозореца. Шофьорът носеше картонена кутия към съседната сграда.
— Всичко е наред — каза с усмивка Чан. — Доставка от другата страна на улицата.
Когато погледна мрачния апартамент обаче, едва видимите силуети на баща си, жена си и бебето, осветени само от синьото сияние на телевизора, усмивката му се стопи. Обхвана го силна болка, като черно петно мастило от калиграфския му писец, за това, което бе причинил на най-любимите си хора. Американците обикновено се измъчват от чувство за вина; в Китай най-страшното наказание е срамът, че не си оправдал доверието на близките и приятелите си. Точно така се чувстваше сега; потънал в изгарящ срам.
„Значи такъв живот съм отредил за баща си и семейството си: страх и тъмнина. Само страх и тъмнина…“
„Лудостта не може да трае вечно.“
„Може би не — помисли си Чан, — но това не я прави по-малко страшна.“