И така с „Призрак-убиец“ той се оказа начело на разследване, в което нямаше почти никакъв опит и трябваше да полага големи усилия, за да влезе в крак. След като свърши работата си тази вечер в кабинета обаче, той се почувства много по-добре. Утре щеше да се срещне с главните специални агенти на Южния и Източния район и един от заместник-директорите от Вашингтон. Щеше да ги принуди да одобрят исканията му: пълно поемане на случая от ФБР (тоест от него), изпращане на специален тактически отряд и даване на ИНС само на консултантска функция, което щеше да ги отстрани окончателно от разследването. Пийбоди и Коу щяха да сумтят, но толкова по-зле за тях. Вече беше набелязал аргументите си. Да, ИНС бе наистина много важна за събиране на информация за трафикантите и корабите им. „Призрак-убиец“ обаче си беше чист случай на преследване на масов убиец. Това бе в компетенциите на Бюрото. Сигурен беше, че началството ще се вслуша в думите му; агентите под прикритие като него бяха сред най-убедителните хора в света.
Делрей вдигна слушалката и набра собствения си апартамент в Бруклин.
— Ало? — обади се женски глас.
— Прибирам се след половин час — каза тихо той. Със Сирина никога не използваше характерния си жаргон, превърнал се в негова запазена марка в службата.
— Доскоро, скъпи.
Той затвори. Никой в Бюрото и нюйоркската полиция не знаеше нищичко за личния живот на Делрей — нищо за Сирина, хореографката от Бруклинската музикална академия, с която бяха заедно от години. Тя работеше и пътуваше много. Той също.
Но така им беше удобно.
Докато минаваше през коридорите на главната квартира на Бюрото, наподобяваща централата на умерено западнала фирма, той кимна на двама агенти със запретнати ръкави и разхлабени вратовръзки, което Дж. Едгар Хувър изобщо не би търпял (също както не би търпял и него, даде си веднага сметка).
— Толкова много престъпления — въздъхна Делрей, докато се разминаваха, — а толкова малко време.
Те му махнаха за лека нощ.
Той слезе с асансьора, излезе на улицата и се запъти към допълнителния покрит паркинг.
Забеляза овъгления скелет на изгорелия по-рано микробус, който все още димеше. Спомни си, че беше чул сирени, и се зачуди какво ли е станало. Мина покрай пазача надолу по рампата.
Делрей стигна до форда си и отключи вратата. Отвори я и хвърли вътре очуканото си куфарче, съдържащо кутия 9-милиметрови патрони, бележник, различни материали за Кван Ан и изтъркано томче поеми на Гьоте.
Тъкмо смяташе да седне, когато забеляза, че уплътнението на прозореца е леко отлепено, което веднага му подсказа, че някой е отварял стъклото, за да влезе в колата. Мамка му! Погледна надолу — под седалката бяха промъкнати жици. Посегна към вратата с дясната си ръка, за да се задържи и да не се отпусне с цялата си тежест върху седалката.
Прекалено късно.
Дългите му пръсти се плъзнаха по вратата и той я изпусна. Започна да се свлича странично върху седалката.
„Пази си очите!“ — помисли инстинктивно агент Делрей и вдигна ръка към лицето си.
26.
— Семейство Чан са в Куинс — каза Сакс и записа информацията на дъската. — Имат син микробус, номерът и марката не се знаят.
— По-точно? — измърмори Райм. — Светлосин, тъмносин, небесносин?
— Ву не си спомня.
— О, мили Боже, ама че помощ!
Докато Сакс крачеше из стаята, Том пое ролята на писар.
Информацията от джипа, изоставен от Призрака на мястото на престрелката, не беше по-добра. Колата бе открадната и носеше действителни, но чужди номера. По идентификационния й номер научиха само, че е била открадната от Охайо преди месеци.
Сакс, Мел Купър и криминологът се заеха с микроуликите от джипа. Тя бе намерила няколко сивкави влакна от килим под педалите и две парчета конец, съвпадащи с плата от панталона на убития нападател пред апартамента на Ву. Влакната не бяха от постелките в джипа, нито от някое от предишните местопрестъпления, следователно можеше да са от скривалището на Призрака.