И докато му минаваха тези мисли, той се сети за Уилям, за първородния си син, младежа, който рано или късно щеше да стане глава на семейство Чан.
Представи си нахалното държание на сина си, видя презрението в очите му…
„О, Уилям — помисли си. — Да, аз не ти обръщах внимание. Да можеше само да разбереш, че съм постъпвал така единствено за да осигуря по-добър живот на теб и децата ти! И когато в Китай стана твърде опасно, напуснах обичаната си родина, за да те доведа тук и да ти дам това, което не можех да ти осигуря там.
Любовта, синко, не се изразява с подаръци, лакомства или осигуряване на собствени стаи. Любовта е саможертва, самодисциплина, личен опит и пак саможертва — дори да струва собствения ти живот.“
Той плати бирата и излезе.
Въпреки късния час все още имаше отворени магазини, примамващи най-безсънните туристи. Чан влезе в едно магазинче за сувенири и купи малък олтар, месингова пластина, електрически свещи с червени крушки, малко тамян. Отдели известно време в избиране на най-подходящата статуетка на Буда. Взе усмихната, защото — макар да се канеше да убие човек на следващата сутрин и да загуби собствения си живот — след гибелта му веселият Буда щеше да донесе утешение и късмет на семейството му.
— Обещай ми, Ейми…
Амелия Сакс караше с необичайно малко превишение на скоростта, спомените я завладяха.
— Обещай ми, скъпа — звучеше в ушите й гласът на баща й, съсипан от хищните ракови клетки, разяждащи тялото му, — да се грижиш за себе си.
— Разбира се, татко.
— Не, не, ти казваш „разбира се“, но изобщо не го мислиш. Казваш си: „Да се съглася със стареца, защото е станал на… да не казвам какво.“
Дори прикован на легло в клиниката на Западен Бруклин на форт Хамилтън Булевард, притиснат от смъртта, баща й не смяташе да й спести нищо.
— Не съм си помислила така.
— Слушай, Ейми, слушай.
— Слушам.
— Чувам какво разказваш за дежурствата си. Тогава Сакс работеше като патрулиращ полицай, като баща си.
Колегите й я наричаха Дъщерята на стражаря.
— Много неща си измислям, татко.
— Да говорим сериозно.
Усмивката й се стопи и тя наистина придоби сериозен вид. Летният бриз проникваше през прозореца и развяваше червената й коса и изтънелите от прекалено много пране чаршафи на баща й.
— Продължавай — подкани го тя.
— Благодаря. Чувам какво разправяш. Не се грижиш достатъчно за себе си. Трябва обаче да си обърнеш внимание, Ейми.
И двамата знаеха, че този разговор е породен от наближаващата смърт и желанието му да предаде на единственото си дете нещо по-съществено от полицейската значка, никелирания „Колт“ и стария „Додж Чарджър“, нуждаещ се от спешен ремонт на цилиндрите и трансмисията. Ролята му на баща обаче изискваше да каже:
— Развесели стареца.
— Да си разказваме вицове тогава.
— Помниш ли, когато летя за пръв път със самолет?
— Отивахме у баба Сакс във Флорида. При басейна беше нетърпим пек и един хамелеон ме нападна.
— И стюардесата каза: „При нужда първо сложете своята кислородна маска и чак тогава помагайте на околните. Такова е правилото.“
— Така казаха — съгласи се развълнувано тя. Старият полицай, с ръце, постоянно нацапани с машинно масло, продължи:
— Такава трябва да е философията на патрулиращия полицай. Погрижи се първо за себе си, след това за пострадалите. Трябва и ти да я следваш. Каквото и да става, погрижи се първо за себе си. Ако пострадаш, няма да си в състояние да помогнеш на когото и да било.
Докато караше сега под слабия дъждец, гласът на баща й бавно заглъхна и го замени гласът на лекаря отпреди няколко седмици:
„А, госпожице Сакс, ето ви и вас.“
„Здравейте, докторе.“
„Току-що говорих с лекаря на Линкълн Райм.“
„Да?“
„Трябва да обсъдим нещо.“
„Звучи, сякаш новините са лоши, докторе.“
„Защо не седнем ето там?“
„И тук е добре. Казвайте.“
Целият й свят бе объркан, всичките й планове за бъдещето се бяха променили коренно.
Какво можеше да направи?
Е, помисли си, първо трябваше да спре…
Амелия Сакс остана дълго време в колата. Това е лудост, помисли си. Сетне импулсивно слезе от колата и с наведена глава и бърза крачка се запъти към близката сграда. Качи се по стълбите. Почука.
Вратата се отвори и тя се усмихна. Джон Сун й отвърна с усмивка. Изведнъж тя почувства как огромен товар пада от плещите й.
„Каквото и да става, погрижи се първо за себе си. Ако пострадаш, няма да си в състояние да помогнеш на когото и да било.“