Ли кимна към уискито.
— Това е любимото ми байдзю.
— Тъй ли? Колко струва?
— Около седемдесет долара бутилката.
Ли се намръщи. Пресуши чашата и отново я напълни.
— Слушай, Лоабан, ти знае Дао?
— Аз ли? Това е от нюейджа. Сбъркал си адреса.
— Добре, аз ти разкаже нещо. В Китай има два велики философи. Конфуций и Лаодзъ. Конфуций смята, че най-добре хора се подчинява на управници, изпълнява заповеди, мирува. Лаодзъ обаче казва друго. Най-добро за всеки следва собствена съдба. Намери хармония и природа. На английски „дао“ значи „начин на живот“. Той написал неща, кои аз опитва ти каже. И всичко за теб, Лоабан.
— За мен ли? — попита Райм, без да забравя, че интересът му към думите на китаеца може да е породен от изпития алкохол.
— В „Дао“ — продължи Ли — той казва: „Няма нужда излиза от вкъщи да вижда по-добре. Не нужно подаваш през прозорец. Вместо това живее в център на своя същност. Да го направи, трябва просто да бъде.“
— Всеки ли в Китай знае поговорки за всичко? — тросна се Райм.
— Ние има много поговорки, да. Трябва Том ги запише и ги сложи на стена до олтар на Гуанди.
Известно време помълчаха. „Няма нужда да излизаш от къщи, за да виждаш по-добре. Не е нужно да се подаваш през прозореца…“
Накрая разговорът отново потръгна и Ли заразказва за живота в Китай.
— Как изглежда къщата ти? — попита Райм.
— Апартамент. Малък, колко тази стая.
— Къде е?
— В мой роден град, Люгоюан. Значи „шест градини“, но сега няма ни една, всички дървета изсечени. Около петдесет хиляди жители. Близо до Фуджоу. Там много хора. Над милион.
— Не познавам района.
— В провинция фудзян, Югоизточен Китай. Срещу Тайван. Много планина. През него тече Мин, голяма река. Ние независима провинция. Пекин много тревожи за нас. Във фудзян създадена първа голяма банда. „Сан лян ху“. Много силна. Много контрабанда: сол, опиум, коприна. Във фудзян много моряци. Търговци. По-малко селяни. Комунистическа партия силна в мой град, но това, защо неин секретар капиталист. Има компютърна компания като Ай Би Ем. Наистина успешна. Ха, капиталист-лакей! Негов колектив прави добри пари. Акции му няма паднат като НАСДАК.
— Какви престъпления има в Люгоюан? Ли кимна:
— Много рушвет, рекет. В Китай мамене на народ и фирми — може. Мамене на партия и правителство обаче — мамка ти, умираш. Осъжда те, застрелва в тила. Има и много други престъпления. Някои като тук. Убийства, грабеж, изнасилване. — Ли отпи от чашата си. — Аз заловил един мъж, кой убивал жени. Убил четири, и нямало спре. Аз пипнал.
Той се засмя. — Една капка кръв. Намерил една капка кръв върху гума на негово колело, малка като пясък. Така го разкрил. Той признал. Вижда, Лоабан, не всичко дрън-дрън.
— Сигурен съм, че не е, Сони.
— Отвличане на жени голям проблем в Китай. На всеки сто жени има сто и двайсет мъже. Хора не иска момичета, само момчета. Затова много бандити взима момичета и жени и ги продава. Тъжно, хора идва и моли ние намерим откраднати дъщери и жени. Много полицаи не ще занимава — случаи трудни. Понякога отвлечени жени отива на хиляди мили. Аз открил шест през минала година. Рекорд в служба. Човек чувства добре, като хване похитител, като арестува.
— Точно затова се занимаваме с тази професия — каза Райм.
Ли вдигна чашата си и двамата замълчаха. Райм се замисли, че се чувства удовлетворен от живота. Много от посетителите му го третираха като инвалид. О, в никакъв случай не искаха да го обидят. Те обаче или се правеха, че не забелязват „състоянието“ му, както имаха обичай да го наричат; или се шегуваха с нещастието му, за да покажат колко нормално го приемат. Всъщност изобщо не го приемаха и щом видеха катетъра или кутията памперси за възрастни, започваха да броят минутите, преди да избягат. Тези хора никога не изразяваха несъгласие с него, не спореха. Никога не сваляха маската си.
У Сони Ли обаче Райм виждаше пълна незаинтересованост от състоянието му. Сякаш то наистина е, така да се каже, нормално.
Той си даде сметка, че всички хора, с които се бе срещнал в хода на лечението си и след връщането си към професията, освен Амелия Сакс, са просто познати. Бе видял Сони Ли за пръв път преди по-малко от ден, но вече го чувстваше по-близък.
— Спомена баща си — каза Райм. — Когато му се обади, разговорът не звучеше добре. Какво е положението?