— А, баща…
Ли отпи уиски, с което явно започваше да свиква, както Райм с неговото байдзю. Глобализация чрез алкохол, помисли си насмешливо криминологът.
Ли отпи голяма глътка.
— Трябва да се пие по малко — предложи Райм.
— По малко, след като умре — отвърна полицаят и изпразни розовата пластмасова чаша на цветчета в гърлото си. — Мой баща… Той не като мен. Аз за него… това, кое значи, че не живее както той иска.
— Разочарование?
— Да, аз за него разочарование.
— Защо?
— О, за много неща. Разкажа набито.
— Сбито.
— През двайсетте година доктор Сун Ятсен успява обедини Китай, но избухва гражданска война. Гоминдан, Национална партия, ръководи от Чан Каиши. Гончантан обаче — комунисти, започва се бие срещу тях. Япония нахлува, лошо за всички. След разгром на Япония гражданска война в Китай продължава. Накрая комунисти с Мао Дзъдун побеждава и изгонва националисти в Тайван. Баща ми се бил за Мао. През октомври 1949 година стоял заедно с председател Мао пред Врата на небесен мир в Пекин. О, Лоабан, аз слушал тази история милион пъти. Как стоял там и оркестър свирел „Марш на доброволци“. Велико, шибано патриотично време. Така мой баща създал гуанси. Силни връзки. Станал голям човек в Комунистическа партия във Фудзян. Искал и аз го последва. Ама аз видял комунисти в 66-а — в Историческа велика пролетарска културна революция — как разрушавали всичко, как убивали. Правителство и партия не постъпвали правилно.
— Не е било естествено. Не е било хармонично.
— Точно така, Лоабан — засмя се Ли. — Мой баща искал аз влезе в партия. Заповядал ми. Заплашвал. Ама аз не интересува от Партия. Не интересува от колективи. — Той вдигна ръце. — Не интересува от велики идеи. Харесвал полицейската работа. Обичал лови престъпници… Винаги има загадка, предизвикателство, иска каже. Моя сестра, тя голяма клечка в партия. Наш баща гордее с нея, въпреки че жена. Казва, че тя няма го посрами като мен. През цяло време повтаря. — Лицето му помръкна. — Друго лошо, че аз няма син — никакви деца, — кога бил женен.
— Разведен ли си?
— Жена ми, тя умря. Разболя се и починала. Някакъв треска, лоша работа. Били женени няколко години, но няма деца. Мой баща казва, че аз виновен. Опитвали, но не получило. След това тя умира. — Ли стана, отиде до прозореца и загледа светлините на града. — Мой баща много строг. Постоянно ме бил като дете. Нищо, кое правил, не можело го задоволи. Аз получавал хубави бележки, бил добър ученик. В армията наградили. Взел хубав, уважавано момиче, получил работа в служби за сигурност, станал детектив, не прост регулировчик. Аз ходи при баща всяка седмица, дава му пари, ходи на гроб на майка. Нищо обаче не може го задоволи. А твои родители, Лоабан?
— И двамата са мъртви.
— Моя майка, тя не била строг като баща, не говорила много. Той не й позволява… Тук, в Красива страна, вие не, иска каже, под тежест на родители, нали?
Добър израз, помисли си Райм.
— Може би не толкова. Някой обаче са.
— Уважение към родители най-важно за нас. — Ли кимна към фигурката на Гуанди. — От всички богове най-важни наши предци.
— Може би баща ти има по-добро мнение за теб, но не го показва. Крие го. Защото мисли, че така е по-добре за теб.
— Не, той просто мен не харесва. Никой не може наследи име на наш род. Това много лошо.
— Ще срещнеш друга жена и ще създадеш семейство.
— Човек като мен? — изсумтя Ли. — Не, не. Аз прост полицай, без пари. Повече мъже на моя възраст във Фуджоу има фирми, много пари. Навсякъде пари. Помниш, като ти казал, че има повече мъже от жени? Защо на жена да вземе стар мъж, като може намери богат и млад?
— Ти си на моята възраст. Не си стар. Ли отново погледна през прозореца:
— Може би трябва остане тук. Аз говори добре английски. Работи като полицай тук. В Китайски квартал. Под прикритие.
Звучеше сериозно. В следващия момент обаче се засмя и изказа мислите и на двамата:
— Не, не. Прекалено късно… Не, хваща Призрак, отива си вкъщи и продължава като дяволски добър детектив. С Гуанди ние разкрие голямо престъпление и моя снимка се появи във всички вестници във Фуджоу. Може би председател ми даде медал. Може би мой баща гледа новини и види, че аз не чак толкова лош син. — Той изпразни чашата си. — Добре, достатъчно пил вече — аз и ти, Лоабан, ние играе игра.
— Аз не играя никакви игри.
— А каква била тази на компютър? Шах. Аз видял.
— Не играя много често — уточни Райм.
— Игра ти помогне стане по-добър. Аз те научи най-добра игра.
Ли се върна при магическия найлонов плик.
— Не мога да играя повечето игри, Сони. Няма как да държа картите, сещаш ли се?