Тази нощ премина като ужасен, неясен сън за младия Ан.
Една сцена обаче се бе запечатала в съзнанието му и той си я спомни и сега, застанал в луксозния небостъргач с изглед към пристанището, в очакване на предателя на Чан. Високият водач на студентите стоеше в средата на хола. Носеше очила с черни рамки и изкривени стъкла, защото бяха произведени от един от местните колективи. Пръскайки слюнки, той влезе в ожесточен диалектически спор с младия Ан, застанал до бъбрековидната масичка, на която преди години баща му го бе учил да използва сметало.
— Ти си част от старото — крещеше студентът. — Разкайваш ли се?
За да придаде тежест на думите си, той думкаше силно по пода с дебела сопа при всяка своя фраза.
— Да, разкайвам се — отговори спокойно момчето. — Моля народа да ми прости.
— Ще промениш упадъчния си начин на живот. Дум.
— Да, ще го променя — отговори Ан, макар че нямаше представа какво означава „упадъчно“. — Старото е заплаха за колективното благо и народа.
— Ако запазиш старите си възгледи, ще умреш. Дум.
— Ще ги отхвърля. Дум, дум, дум…
И така продължи безкрайно дълго… докато ударите на студента не отнеха живота на онова, което налагаше с металния накрайник на сопата си — родителите на Кван Ан, лежащи завързани и със запушени уста в краката му.
Момчето не погледна нито веднъж гърчещите се кървави тела, докато рецитираше молитвата, която студентите очакваха жадно от него:
— Покайвам се. Отхвърлям старото. Съжалявам, че се оставих да бъда съблазнен от нечестиви и упадъчни мисли.
Него пожалиха, но не и големия му брат, който изтича в бараката на двора и се върна с едно гребло — единственото оръжие, което глупавият младеж успя да намери. За минути студентите го смазаха на кървава купчина върху килима, безжизнен като родителите си.
Пламенните младежи взеха верния Кван Ан със себе си, приеха го във фуджоуската младежка бригада „Победно червено знаме“ и прекараха нощта в изкореняване на други остатъци от старото.
Никой от студентите не забеляза, че на следващата сутрин Ан се измъкна от импровизираната им главна квартира. Реформите, които им предстояха, явно бяха толкова много, че те май дори не го бяха запомнили.
Той обаче ги помнеше. Бе прекарал кратката си кариера като презиращ старото маоист — не повече от няколко часа — в запомняне на имената на активистите и планиране на смъртта им.
Той не бързаше. Найсин…
Инстинктът за самосъхранение на момчето бе силен и той избяга на бунището на баща си в покрайнините на Фуджоу. Живя там месеци. Обикаляше големия район, ловеше плъхове и кучета сред скелетите на стари машини и купищата отпадъци със самоделно копие — ръждясал амортисьор от останките на някакъв руски камион.
Когато стана по-самоуверен и научи, че активистите не го търсят, той започна да прави набези в града, да краде храна от контейнерите зад фуджоуските ресторанти. Заради големия опит в корабоплаването и контактите с останалата част на света жителите на Фуджоу винаги са били най-независимите сред китайците. Малкият Кван Ан научи, че комунистите стоят далеч от пристанището, където трафикантите на хора и контрабандистите не даваха пукната пара за угнетените народни маси, а влизането в идеологически спорове бе най-сигурният начин да загубиш живота си. Момчето бе осиновено от неколцина от тези мъже и започна да им изпълнява услуги, спечели доверието им и накрая получи разрешение да оглави някои от малките им операции, като кражби от доковете и рекет на дребни предприемачи в града.
Той уби за пръв път на 13 — един виетнамски наркопласьор, окрал трафиканта, за когото работеше Кван Ан. На четиринайсет най-после откри, измъчва и уби студентите, лишили го от семейството му.
Младият Ан не беше глупав; наблюдаваше и забелязваше, че престъпниците около него се издигат само до определено ниво — главно заради ниското си образование. Знаеше, че трябва да продължи обучението си, особено по английски — международния език на престъпността… и бизнеса. Промъкваше се в държавните училища във Фуджоу, които бяха толкова претъпкани, че учителите никога не забелязваха, че някой от учениците им не фигурира в дневниците. Момчето работеше упорито, събираше пари, учеше кои престъпления да избягва (кражбите от държавата и вносът на наркотици осигуряваха главна роля в знаменитите вторнишки екзекуции на местния стадион) и кои са приемливи: кражби от навлизащите на китайския пазар чуждестранни фирми, контрабанда на оръжие и трафик на хора. Опитът му на пристанищата го направи специалист в контрабандата, рекета и прането на пари и точно в тези области той натрупа богатството си — първо във Фуджоу и Хонконг, след това във вътрешността на Китай и Далечния изток. Изпитваше маниакален страх от камери, никога не даваше да го снимат, предприемаше отчаяни ходове, за да не се набива на очи, камо ли да го арестуват. Остана възхитен, когато научи, че един местен служител на закона му е дал прозвището Гуй, Призрака. Веднага започна да го използва.