Когато отварата беше готова, тя разстла топлите стрити корени върху почернелия оток, който се увеличаваше надолу към слабините. Забеляза, че коремът на мъжа бе станал твърд. Очите му се отвориха, докато му налагаше компреса.
— Шевонар? — изрече Айла. Той реагира изненадано. Може би не я позна, помисли си тя. — Казвам се Айла. Съпругата ти Релона е на път за тук. — Той си пое въздух и изхлипа от болка. Изглежда, беше изненадан. — Ти беше ранен от зубър. Зеландони също пътува насам. Опитвам се да ти помогна, докато тя пристигне. Наложих лапа на гърдите ти, за да намаля болката.
Той кимна, но с голямо усилие.
— Искаш ли да видиш брат си? Той те чака.
Шевонар отново кимна и Айла стана и отиде при мъжете.
— Той е буден и иска да те види — обърна се тя към Ранокол.
Младежът бързо стана и отиде до леглото на брат си. Айла го последва заедно с Джохаран и Манвелар.
— Как се чувстваш? — попита го Ранокол.
Шевонар се опита да се усмихне, но на лицето му се появи само болезнена гримаса, щом кашлицата отново го накара да изплюе кръв. В очите на брат му се появи паника. После Ранокол забеляза компреса.
— Какво е това? — попита я той.
— Лапа, за да намали болката.
— Кой ти каза да му правиш каквото и да било? Сигурно така само му става по-зле. Свали това от него! — извика мъжът.
— Не, Ранокол — намеси се Шевонар. Гласът на ранения едва се чуваше. — Вината не е нейна. Помага ми. — Опита се да седне, но отново изпадна в несвяст.
— Шевонар, събуди се, Шевонар! Той е мъртъв! О, Велика майко, той е мъртъв! — изплака Ранокол и се свлече върху леглото на брат си.
Айла провери пулса на Шевонар, а през това време Джохаран отмести Ранокол настрани.
— Не, не е мъртъв — отвърна тя. — Но не му остава още много. Дано жена му да пристигне скоро.
— Не е мъртъв, Ранокол, но можеше да е — каза Джохаран сърдито. — Тази жена може и да не е зеландони, но знае как да помага. Ти си този, който влошава нещата. Кой знае дали сега ще може да се събуди, за да каже предсмъртните си думи на Релона.
— Никой не може да влоши нещата повече от това, Джохаран — обади се Айла. — Няма надежда. Може да си отиде всеки момент. Недей да обвиняваш мъжа, който тъгува по брат си. Нека направя малко чай за успокоение.
— Не е необходимо, Айла. Аз ще направя. Само ми кажи как.
Айла видя Тефона и се усмихна.
— Сложи водата да заври, а после ще се погрижа аз. — Тя отново се обърна, за да провери как е Шевонар. Той се бореше за всяка глътка въздух.
Занизаха се дълги часове. Хора идваха и си отиваха, но Айла не ги забелязваше. Шевонар отново се върна в съзнание и попита за жена си, след което се унесе на няколко пъти. Коремът му беше подут и втвърден, а кожата бе станала почти черна. „Държи се само защото иска да види съпругата си“ — помисли си тя.
Малко по-късно Айла взе водния мях, за да отпие от него, но той беше празен. Остави го на земята и набързо забрави за жаждата си. Дойде Портула, за да види как вървят нещата. Тя още се чувстваше виновна заради участието си в номера на Марона и гледаше да страни от Айла. Тя обаче видя как чужденката вдигна празния мях, ето защо отиде веднага до извора, напълни своя и се върна със студена вода.
— Искаш ли да пиеш, Айла? — попита я тя и й протегна меха.
Айла беше изненадана.
— Благодаря ти. Малко ожаднях.
Портула постоя така за миг. Чувстваше се неловко.
— Искам да ти се извиня — промълви накрая. — Извинявай, че позволих на Марона да ме уговори да участвам в онази шега. Не беше никак хубаво. Не знам какво да ти кажа.
— Няма нищо, Портула. Все пак получих топло и удобно за лов облекло. Ще свикна да го нося, макар че намеренията на Марона едва ли са били такива. Нека просто забравим за случилото се.
— Мога ли да ти помогна с нещо друго?
— За съжаление няма с какво да му се помогне. Учудена съм, че още е жив. Когато се събужда, пита за жена си. Джохаран му каза, че тя вече идва насам. Мисля, че само желанието да я види го кара да се бори. Искаше ми се да можех да сторя нещо повече за него, ала повечето средства срещу болка трябва да бъдат приемани през устата. Дадох му кожа, напоена с вода, за да овлажня устата му. С неговата травма обаче се боя, че ако изпие нещо, ще стане още по-лошо.
Джохаран стоеше отвън пред пещерата и гледаше на юг — там, накъдето беше тръгнал Джондалар. С нетърпение го чакаше да се върне заедно с Релона. Слънцето залязваше и скоро щеше да падне мрак. Бе изпратил хора да съберат още дърва, за да могат да запалят голям огън за ориентир. Последния път, когато Шевонар се събуди, очите му бяха като стъклени. Вождът разбираше, че смъртта е близко.