— Не, не ми се яде нищо, но бих полегнала малко — отвърна Айла. — Къде е Джондалар?
— Отиде с Рушемар, Солабан и още няколко души да съберат още дърва. Искаше сам да се увери, че ще има достатъчно, за да изкараме нощта. В тази долина не растат много дървета. Скоро трябва да се върнат. Джондалар остави спалните ти постелки ето там — отвърна Джохаран и й показа мястото.
Айла реши да легне и да си почине, докато любимият й се върне. Унесе се веднага щом затвори очи. Когато другите се върнаха със събраните дърва, те също заспаха почти веднага. Сложиха купчината до огнището, след което се разотидоха по спалните си места. Джондалар забеляза дървената купа, която Айла обикновено носеше със себе си за лечебните чайове. Освен това от еленови рога беше направила рамка, върху която водният мях да се нагрява директно върху огъня. Макар че пикочният мехур на елена бе водоустойчив, той пропускаше по малко от течността, така че нямаше опасност да се запали от огъня.
Джохаран спря брат си и го заговори:
— Джондалар, искам да науча повече за тези копиехвъргачи. Видях как зубърът веднага падна, а в същото време ти стреля по него от доста голямо разстояние. Ако всички имахме такива оръжия, нямаше да се налага да се приближаваме толкова близко до животните и Шевонар щеше да е жив.
— Знаеш, че с удоволствие ще покажа на всеки, който проявява интерес, но е необходима практика — отвърна Джондалар.
— На теб колко време ти трябваше, за да се научиш? Нямам предвид човек да стане добър като теб, а просто да придобие достатъчно умения, за да ловува с това оръжие.
— Използваме копиехвъргачите вече няколко години, но към края на първото лято вече можехме да боравим с тях. Трудно беше да се научим да стреляме от седлата на конете. Вълчо също може да ни е от полза.
— Още ми е трудно да свикна с мисълта, че животните могат да се използват за нещо друго освен за месо и кожа. Нямаше да повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи. Но най-много искам да знам за копиехвъргача. Ще говорим утре.
Братята си пожелаха лека нощ, след което Джондалар отиде да легне при Айла. Вълчо вдигна глава. „Колко е хубаво, че винаги е до нея и я пази“ — помисли си Джондалар и погали животното по главата, а после се пъхна под завивките до Айла. Мъчно му беше за Шевонар. Не само защото беше член на Деветата пещера, а защото знаеше колко преживяваше Айла, когато някой умреше и тя се чувстваше безсилна пред смъртта. Младата жена беше лечителка, знахарка, но имаше рани, които никой не беше в състояние да излекува.
Зеландони беше много заета през цялата сутрин. Подготвяше тялото на Шевонар за отнасянето му в Деветата пещера. Да седиш до някого, чиято душа е напуснала тялото, беше много неприятно за някои хора. Погребението щеше да включва не само обичайния ритуал. Смяташе се за много лош късмет някой да загине по време на лов. В подобен случай зеландони извършваше пречистващ ритуал, за да предпази живите от нещастие в бъдеще. Ако двама или трима ловци излезеха в гората и един от тях умреше, на инцидента не се придаваше толкова голямо значение. Но когато някой умреше по време на лов, в който участваха не само хора от една пещера, а от цялата общност, нещата бяха сериозни. Нещо трябваше да бъде сторено.
Първата служителка си мислеше какво ще е необходимо да направи. Може би да забрани лова на зубри поне до края на сезона, за да се избегне лошият късмет. Айла я видя да седи върху една купчина и да пие чай до огъня. Тя рядко сядаше върху ниските възглавнички, тъй като й беше все по-трудно после да стане от тях.
Младата жена се доближи до нея.
— Зеландони, мога ли да говоря с теб?
— Да, разбира се.
— Ако имаш работа, мога да изчакам. Само исках да те питам нещо.
— Ще ти отделя малко време. Вземи си чаша чай и се присъедини към мен. — Тя махна на Айла да седне на земята.
— Исках да те питам дали на мое място би могла да сториш нещо повече за Шевонар. Има ли някакъв начин за лечение на вътрешни рани? Когато живеех в Клана, веднъж случайно наръгаха един човек с нож. Парче от ножа се беше отчупило вътре. Иза направи разрез и извади парчето. Не мисля обаче, че имаше начин да се оправят раните на Шевонар с разрез.
Явно чужденката наистина се чувстваше разстроена, задето не бе могла да стори много за мъжа. Зеландони беше трогната от нейната загриженост. Подобно отношение бе присъщо на един добър ученик-знахар.
— За човек, който е прегазен от огромен зубър, не може да се направи много, Айла — отвърна тя. — Някои подутини и отоци могат да се разрежат, за да изтекат кръвонасяданията, или пък да бъдат изрязани малки израстъци, за да бъдат извадени по-малките предмети. Жената от твоя Клан е била много смела, но обикновено е опасно да се реже по тялото. Така създаваш рана, която често е по-голяма от тази, която се стремиш да излекуваш. Правила съм такива разрези няколко пъти, но само когато съм сигурна, че ще има ефект и че друг изход няма.