После тялото беше положено върху варовикови блокове, върху постелка от сплетена трева, боядисана в червена охра. Към всеки от ъглите имаше прикрепени дълги връзки. Мартона поясни на Айла, че с тяхна помощ постелката увива трупа и се завързва. Под постелката имаше някаква плетеница от въжета, подобна на хамак. С нея Шевонар щеше да бъде отнесен до святото място и положен в гроба.
Шевонар беше сръчен майстор на копия приживе и затова поставиха до него инструментите му заедно с няколко недовършени копия и части от тях, върху които беше работил: дървени стволове, слонова кост, кремъчни накрайници, животински жили, въжета и лепило. Сухожилията и въжетата бяха използвани за закрепването на остриетата към дръжките и за завързването на по-къси дървени пръчки за направата на едно по-дълго копие. После парчетата се намазваха със смола, която играеше ролята на лепило.
Релона беше донесла предметите от тяхното жилище. Тя плачеше, докато поставяше инструментите до ръцете на Шевонар.
Докато зеландони ръководеше подготовката на тялото, Джохаран направляваше дейността на други работници, които строяха временна постройка с покрив от треви, поддържани от стълбове. Когато тялото беше готово, конструкцията бе сложена отгоре му. Добавиха и стени, набързо направени от преносими панели. Зеландони влязоха вътре, за да изпълнят ритуала, който щеше да накара духа да не се отдалечава от тялото.
Когато свършиха, всеки, който беше докосвал или работил близо до покойника, трябваше сам да се очисти ритуално. Тези хора трябваше да се потопят догоре в реката. Нямаше значения дали са облечени или без дрехи. Те минаха по пътеката до брега на реката, която се извиваше под каменния навес. Зеландони извикаха Великата майка, след което жените тръгнаха срещу течението, а мъжете — по течението. Всички жени свалиха дрехите си, но и малцина мъже скочиха във водите облечени.
Джондалар беше помагал при построяването на погребалния навес. Той също трябваше да се пречисти в реката. След това се върна горе заедно с Айла. Пролева им беше приготвила храна. Мартона седна с тях. Зеландони се присъедини към тях малко по-късно, след като остави скърбящата вдовица със семейството й. Уиламар дойде, защото търсеше Мартона, и също седна при тях. И понеже се намираше сред хора, в чиято компания се чувстваше уютно, Айла реши, че моментът е подходящ да ги пита за дрехите на Шевонар.
— Така ли се обличат при вас покойниците? — попита тя.
— Сигурно е отнело много време да се изработят дрехи като тези на Шевонар.
— Повечето хора носят най-хубавите си дрехи при специални случаи или когато се запознават с някого. Затова имат церемониални дрехи. Искат да се открояват от другите и да направят добро впечатление. Тъй като никой не знае какво да очаква, когато се пренесат в следващия свят, всички искат да създадат подходящо впечатление и да ги запомнят когото и да срещнат там — отвърна Мартона.
— Не знаех, че дрехите също се пренасят в следващия свят. За духа знам. Тялото не остава ли тук?
— Тялото се връща в утробата на Великата земна майка — намеси се зеландони. — Духът на живота, еланът, се връща при Нейния дух в следващия свят. Всяко нещо има свой дух — скалите, дърветата, храната, дори дрехите. Еланът на един човек не иска да се върне гол или с празни ръце. Затова Шевонар беше облечен в неговите церемониални дрехи и му бяха оставени инструментите на занаята му и ловните оръжия. Ще му бъде дадена и храна.
Айла кимна. Тя набоде едно доста голямо парче месо. Отхапа от него, задъвка и се замисли, след което преглътна.
— Дрехите на Шевонар са красиви. Толкова много съшити малки парчета — коментира Айла. Животни и фигури. Сякаш разказват някаква история.
— В известен смисъл е така. — Уиламар се усмихна. — Така хората се различават един от друг. Всичко по неговия церемониален тоалет означава нещо. Трябва да има еландон на него и на жена му, както, разбира се, и зеландонийски абелан.
Айла беше озадачена:
— Не разбирам нищо. Какво е еландон? А зеландонийски абелан?
Всички погледнаха изненадано към нея. Толкова много бяха свикнали да използват тези думи, а Айла говореше зеландонийски толкова добре, че им беше трудно да повярват, че тя не знае за тях.
Джондалар се почувства леко виновен.
— Никога не ни се е налагало да говорим за подобни неща — оправда се той. — Когато ме откри, аз носех дрехите, дадени ми от шарамудоите. Те не показват като нашите кой е собственикът им. При мамутоите има нещо подобно, но не съвсем. Зеландонийският абелан е… ами… той е като онези татуировки на челата на зеландони и Мартона.