Старата зеландони беше поласкана, когато младата жена дойде при нея и я попита дали е могла да направи нещо повече за Шевонар. Особено като се имаха предвид уменията, които бе показала. Изненадващо беше и това, че Айла се беше сетила да каже на Джондалар да вземе камък от гроба на брат си, като се имаше предвид, че не беше запозната с погребалните традиции на зеландонийците. Самият камък беше уникален. На пръв поглед бе съвсем обикновен, докато човек не го обърнеше и не видеше синкавото и бляскаво лице с огнени червени точки по него.
„Блестящо синьото е символ на яснотата — каза си тя, — а червеното е цветът на живота — най-важният от Петте свещени цвята на Майката. Този малък камък определено съдържа сила. Нещо трябва да се направи с него, когато свършим с церемонията.“
Тя слушаше само с половин ухо разправията, когато я осени мисълта, че уникалният камък от гроба на Тонолан no-скоро прилича на камък-заместител. С него Майката можеше да проследи връзката с елана на Тонолан. Най-подходящото и сигурно място за съхраняването му щеше да бъде пукнатината в свещената пещера, при камъните-заместители на семейството му. Знаеше къде се пазят повечето от тези камъни на членовете на Деветата пещера и много на хора от другите пещери. Дори знаеше скривалищата на някои от истинските еландони.
Поради някои необичайни обстоятелства тя беше принудена да поеме функциите на родител и отговорността за еландоните на няколко деца. А и трябваше да съхранява предметите-символи на още няколко човека, които бяха неспособни да ги пазят сами — в умствено или физическо отношение. Никога не говореше за тях и никога нямаше да се опита да се възползва от тази информация. Добре съзнаваше опасностите за себе си, както и за човека, титуляр на еландона.
Айла също започна да се разсейва. Тя не бе запозната с траурните ритуали на зеландонийците и й беше доста интересно, но водещият се в момента спор, който сякаш нямаше край, не я засягаше. Дори не знаеше някои от езотеричните думи, които използваха в разговора. Затова се замисли за някои от нещата, които бе научила наскоро. Обясниха й, че хората обикновено ги погребват в гробищата, макар че гробищата се сменяли, щом едно от тях достигнело определен брой гробове. Прекалено много бродещи духове на едно място можеха да се обединят и да придобият твърде голяма сила. Умрелите по едно и също време можеха да бъдат погребани заедно или ако бяха много близки. Но погребенията се извършваха на няколко места, разпръснати из местността.
Каквото и място да изберяха, те отбелязваха гробовете със стълбове, които забиваха в земята — в горната част на парцела. Стълбовете бяха украсени с резба или с нарисуваните абелани на хората, погребани под тях. Символи, които предупреждаваха за опасност при навлизането в тази местност. Духовете на мъртвите, които вече не обитаваха живи тела, можеха да избягат от земните недра, но нямаше как да напуснат очертанията на оградата. Зеландонийците правеха специална ограда за пропъждането им. Така духовете, които не можеха да открият пътя си към света на духовете, не бяха в състояние да прекосят границата и да откраднат тялото на някого, който все още обитаваше този свят.
Без могъщата закрила влезлите в оградения терен се намираха в смъртна опасност. Духовете започваха да се събират преди още дори тялото да бъде положено във вечен покой и се говореше, че са се опитвали да обладаят тялото на живо същество и да разпалят война със собствения дух на човека. В този период човекът вършеше налудничави постъпки или виждаше неща, които другите не виждаха. Или пък викаше без причина, ставаше агресивен и жесток.
След много години, когато стълбовете паднеха на земята и изгниеха, а растителността пораснеше и избуеше, гробището вече не се смяташе за обитавано от духове и за опасно. Духовете вече ги нямаше. Казваха, че Великата Майка Земя е завладяла отново мястото и го е предоставила на своите деца.