— Може ли и Вълчо да влезе? Няма да пречи.
— Знам, че няма да пречи. Нали ти казах, че се разбираме. Червената охра, която събра, трябва да бъде стрита на прах. Ето ти хаванчето. — Зеландони й показа изцапан в червено камък, вдлъбнат и с форма на паница, получила се през годините на използването му. — Ето ти и камъка за мелене. Джонокол ще дойде скоро и прахът ще му трябва, за да направим заедно стълб с абелана на Шевонар. Той ми е ученик.
— Запознах се с един мъж на име Джонокол на приветственото тържество, ала той каза, че е художник.
— Джонокол е художник — усмихна се зеландони. — Но това не му пречи да бъде мой ученик. Според мен е повече художник, отколкото ученик. Няма интереси в знахарството и дори да намери път към света на духовете, изглежда, няма нищо против да си остане ученик, но пък от друга страна, още е млад. Времето ще покаже. Тепърва може да усети призванието си. А засега е чудесен художник и отличен помощник. Повечето художници също са зеландони. Джонокол е такъв от съвсем малък, когато за пръв път изяви таланта си.
Айла с удоволствие смилаше червения железен оксид на прах. Така помагаше, без да й е необходимо специално обучение. Мислеше си за шаманите-зеландони и защо художниците като Джонокол трябва да бъдат събирани в група още от малки. Та нали на тази възраст не можеха да разсъждават зряло и сериозно. Защо художниците трябваше да бъдат част от зеландони?
Докато работеше, се появи Джонокол. Той погледна към Айла и после с изненада към вълка. Вълчо вдигна глава, хвърли поглед към Айла, готов да се изправи при знак от нейна страна. Тя обаче му даде знак, че мъжът е добре дошъл. Вълкът се отпусна, но продължи да е нащрек.
— Айла дойде да ни помогне, Джонокол — поясни зеландони. — Разбрах, че вече се познавате.
— Да, още от първата й вечер сред нас. Здравей, Айла — изрече Джонокол.
Тя свърши да мели червените бучки на ситен прах и даде хаванчето и камъка заедно с готовия червен прах на зеландони. Надяваше се жената да й даде нещо друго да върши, но скоро стана ясно, че и двамата я чакат да си тръгне.
— Искате ли да направя нещо друго? — попита тя накрая.
— Не точно сега — отвърна дони.
Айла кимна и направи знак на Вълчо да си вървят. Когато се върна в къщата, Мартона още я нямаше. При отсъствието и на Джондалар тя не знаеше какво да прави. Трябваше да остане да пие чай с Пролева. После реши да се върне. Искаше да опознае тази възхитителна жена. В края на краищата скоро щяха да са роднини. Тя беше съпруга на брата на Джондалар. „Може дори да взема хубав чай от моя — помисли си тя. — Липов за приятен аромат и вкус. Де да растяха тук липи…“
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Мъжете почти бяха привършили с копаенето на гроба. Зеландони им бяха осигурили силна защита, преди да ги пратят да приготвят гробището за тялото на Шевонар. Включително бяха поръсили ръцете им с червения прах.
Въпреки това всеки от тях тайно потрепери, докато пресичаха невидимата бариера, означена от боядисаните в червено стълбове.
Четиримата копачи носеха големи кожи с неопределена форма и без украси. Нещо като пончо с дупка по средата за главата. Лицата им бяха покрити с качулки с дупки за очите, но не и за устите или за носовете им. Това бяха телесни отвори, през които можеше да влезе духът.
Покритието целеше да скрие самоличността им от всички духове, които витаеха наоколо и търсеха живо тяло, за да проникнат в него и да го обсебят. Нямаше никакви абелани, никакви символи, които да показват кой се прокрадва към свещените гробища и безпокои духовете. Не говореха, защото дори гласовете им можеха да ги издадат. Да се изкопае дупка за гроб не беше работа, за която лесно се намираха желаещи. Джохаран бе решил, че тъй като сам носеше отговорност за злополучния инцидент, трябваше да бъде един от копачите. Беше избрал Рушемар и Солабан, както и брат си Джондалар да му помагат. Четиримата мъже се познаваха добре, но искрено се надяваха да останат анонимни за блуждаещите елани.
Трудно беше да се разрови твърдата камениста земя. Слънцето грееше високо над тях и те бяха плувнали в пот от жегата. Трудно се дишаше през кожените качулки, но никой от силните и безстрашни ловци дори не си и помисляше да я свали. Всеки от тях можеше да се изправи срещу свиреп носорог и хладнокръвно да се отмести в последния момент, но се изискваше много повече кураж, за да се изправиш пред невидимите опасности на обитаваното от призраци гробище.
Никой от тях не искаше да остава дълго тук и затова четиримата работеха бързо. Лопатите им бяха направени от големи плоски кости, най-често от лопатките или таза на големи животни. Върховете им бяха загладени и заострени с речен пясък, за да се гребе с тях по-лесно, а за дръжка служеше дълъг клон. Изкопаната пръст се слагаше върху кожи, подобни на тези, които бяха облекли, за да могат да я отместят настрани и да направят място за хората, които скоро щяха да стълпят.