— Да. Наистина много добре измиваше мръсотията. Дори на вкус и мирис беше приятна. — Усмивката му стана по-широка и тя разбра, че й прави двусмислени намеци. Тогава, когато споделиха насладите, той й беше казал, че след тази пяна не може да долови вкуса й. Интересно им беше да са толкова чисти.
— Мислех си — каза Айла, като продължаваше да избягва любовните погледи на Джондалар и се стараеше да бъде сериозна, — че пяната е много подходяща за пречистване. Лозадунайските жени ми показаха как се прави тя, но процесът е деликатен и успехът не винаги е гарантиран. Дали да не направя малко, за да я покажа на зеландонийците?
— Не мога да си представя как мазнината и пепелта могат да почистват — обади се Фолара.
— Аз самата нямаше да повярвам, ако не го бяха видяла с очите си — отвърна Айла. — Когато ги смесиш по определен начин, става нещо различно. Трябва да се добави вода към пепелта, да се повари малко, след което да се охлади и да се прецеди. Получената смес става много силна. От нея дори се получават мехури като от изгаряне, ако човек не внимава. После се добавя разтопена мазнина, приблизително същото количество като на прецедената течност. Ако всичко се направи както трябва, получената пяна може да почиства почти всичко. Сетне отмиваш пяната и заедно с нея пада м мръсотията. Дори мазнината се разтваря.
— Как някой би се сетил да смеси мазнина и пепелна вода заедно? — попита фолара.
— Жената, която ми каза за пяната, обясни, че първия път се е получило случайно — поясни Айла. — Готвела някаква мас на огъня, когато започнало да вали много силно. Тя изтичала да се скрие от пороя. Когато се върнала, помислила, че маста е съсипана. Била изтекла в огнището, което било пълно с пепел. После видяла вътре дървената лъжица, която използвала за разбъркване. Направата на тази лъжица навремето й отнела много време и й била любимата. Затова не искала да се разделя с нея. Бръкнала в пяната, за да вземе лъжицата, и когато понечила да я измие, открила, че не само цялата мръсотия се отмила лесно, но дори ръката й станала по-чиста.
— Зеландони определено ще се заинтригува — каза Мартона. От вниманието й не убягна флиртуването между сина й и младата жена. Джондалар не беше толкова изкусен, колкото си мислеше. Освен това искаше да насочи разговора към по-сериозни теми. В края на краищата съвсем скоро трябваше да ходят на погребение. Времето не беше подходящо да се мисли за наслади. — Веднъж направих подобно откритие, докато правех вино. След това виното ми винаги се получаваше добре.
— Ще разкриеш ли накрая тайната си, майко? — попита Джондалар.
— Каква тайна?
— Как виното ти винаги става толкова хубаво и никога не вкисва.
— Не мисля, че това е тайна, Джондалар.
— Но ти никога не си казала как го правиш.
— Защото никога не съм мислела, че има някаква особена рецепта. Не знам как точно ми хрумна, но веднъж гледах как зеландони направи нещо подобно с едно от нейните лечебни питиета, което му даде магическа сила. Реших и аз да добавя малко магия във виното. Изглежда, подейства — отвърна Мартона.
— Е, разкажи ни тогава — подкани я Джондалар. — За мен виното ти винаги е било специално.
— Гледах как зеландони дъвче някакви билки, преди да направи от тях лекарството. И аз направих така. Преди да смачкам боровинките, сдъвках малко от тях и изплюх сока отгоре, преди да започне да ферментира. Според мен е странно как нещо такова може да повлияе толкова много, ала очевидно е така.
— Иза ме научи, че някои лекарства и напитки трябва първо да се дъвчат, за да има ефект от тях — обади се Айла. — Може би смесването на боровинките за виното с малко сок от устата добавя някаква специална съставка. — Никога преди не беше мислила върху това, но беше възможно.
— Също така моля Дони да направи от плодовия сок вино. Може би това е истинската тайна — продължи Мартона. — Ако не си много алчен и я молиш за малки неща, Майката ще ти даде каквото искаш. Когато беше малък, винаги ти помагаше, Джондалар. Когато молеше за нещо Дони, тя винаги ти го даваше. Още ли е така?
Джондалар леко се изчерви. До този момент си беше мислил, че само той знае за това, ала очевидно не бе убягнало от вниманието на майка му.
— Да — отвърна и отмести очи, за да не срещне погледа й.
— Да е отказвала някога да ти даде нещо, за което си я молил? — настоя майка му.
— Веднъж.
— Да, предполагам, че е било твърде много дори за Великата Майка Земя. Ти обаче не съжаляваш, нали?