Всички бяха озадачени от странния диалог между майката и сина. Смущението на Джондалар беше видимо. Айла ги наблюдава известно време и внезапно й дойде наум, че Мартона има предвид зеландони или по-скоро Золена, когато е била млада жена.
— Знаеш ли, че копаенето в гробища е работа, която се върши само от мъже, Айла? — попита я Уиламар и така смени темата на разговора, за да разсее настъпилото неловко положение. — В противен случай би било много опасно да се излагат благословени от Дони на подобни невидими сили.
— Това е много хубаво — обади се Фолара. — Достатъчно неприятно е да чистиш и да обличаш човек, чийто дух го е напуснал. Мразя да върша подобно нещо! Толкова се зарадвах, когато ме помоли да наглеждам Вълчо днес, Айла. Поканих всички мои приятели и им казах да доведат по-малките си сестри и братя. Вълчо се запозна с доста нови хора.
— Нищо чудно, че е толкова уморен, — Мартона погледна към вълка, който лежеше на мястото си за спане. — И аз бих легнала да спя след ден, като този.
— Той не спи — каза Айла. Тя разбираше разликата между позите му за почивка и за спане. — Права си обаче, че е уморен. Той много обича малките деца, но те го изтощават.
Всички се обърнаха, когато се чу тихо почукване, макар че го очакваха.
— Зеландони са готови — чу се гласът на Джохаран. Петимата вътре бързо изпиха и последните си глътки вино, след което излязоха. Вълчо понечи да ги последва, но Айла го завърза за един здраво закрепен стълб недалеч от къщата. Трябваше да стои далеч от погребалната церемония, на която щяха да присъстват много хора.
Около погребалния навес се бяха събрали доста хора. Чуваше се шушукане и тихи разговори, тъй като дошлите гледаха да не вдигат голям шум. Страничните панели бяха махнати и всички можеха да видят вътре тялото на Шевонар. То бе положено върху тревната постелка, завито и оплетено в хамака, който щеше да бъде завит по-късно около него, за да го пренесат до мястото на погребението. Но първо щеше да бъде отнесен до Полето за събрания, което бе достатъчно просторно за членовете на всичките шест пещери в района, взели участие в лова.
Джондалар беше тръгнал с брат си и още няколко души малко след като бяха минали оттук. Мартона и Уиламар знаеха ролите си в предстоящите ритуали и бързаха да заемат местата си. Айла не знаеше какво да прави и се чувстваше излишна. Реши да остане отзад и да наблюдава. Трябваше да внимава да не стори нещо, с което да злепостави себе си или семейството на Джондалар.
Фолара я запозна с някои от приятелите си — няколко приятни млади жени и двама младежи. Айла разговаряше с тях или поне се опитваше. Те вече бяха чули толкова много за нея, че стояха като вцепенени от страхопочитание и си бяха глътнали езиците. Изобщо не чу името си, когато я повикаха.
— Айла, мисля, че е за теб — каза Фолара, когато видя зеландони да се приближава към тях.
— Ще трябва да я извините — обърна се рязко дони към младите почитатели на Айла. — Тя трябва да бъде отпред с другите шамани. — Айла я последва. Зад гърба й младите хора бяха още по-впечатлени. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват, жената заговори тихо на Айла: — Зеландони не ядат на погребение. Ще дойдеш с нас, но после ще се присъединиш към Джондалар и Мартона в началото на опашката, за да си вземеш храната за церемонията.
Айла не попита защо трябва да върви с шаманите, а защо да яде със семейството на Джондалар. Нямаше представа какво точно се иска от нея. Затова се остави да я водят, когато тръгнаха по моста нагоре към Долната река и продължиха към Полето за събрания.
Зеландони не се хранеха, защото установяването на контакт със следващия свят изискваше да постят. След това Първата възнамеряваше да проведе по-дълго метафизично пътуване, за да потърси елана на Тонолан. Да се пътува в следващия свят винаги беше трудно, но тя вече беше свикнала и знаеше какво да прави. Постенето беше част от живота на шаманите и тя понякога се чудеше защо продължава да пълнее, след като често не ядеше абсолютно нищо. Може би си наваксваше на следващия ден, но във всички случаи не ядеше повече от другите. Даваше си сметка, че повечето хора свързват едрото й тяло с властното, й, мистично излъчване. Това, което не й допадаше особено, беше, че й ставаше все no-трудно да се движи. Навеждането, изкачването по склона, сядането на земята или ставането все повече я затрудняваха, но Майката, изглежда, искаше тя да има солиден външен вид. А щом такава беше Нейната воля, дони беше съгласна.
От храната, подредена близо до високата стена в задната част, далеч от мястото, където беше поставено тялото, беше очевидно, че много хора са положили доста труд, за да я приготвят.