Джондалар излезе от къщата на майка си. Погледна нагоре към навъсеното сиво небе. Ръмеше дъждец и всички се бяха подслонили под скалния покрив. Времето предразполагаше към подобни занимания. Дървени панели или опънати кожи пазеха хората от вятъра и дъжда. Няколкото запалени огъня осигуряваха допълнителна светлина и топлина, макар че повечето от обитателите бяха облечени с топли дрехи.
Той се усмихна, когато видя Айла да идва при него. Поздравиха се с докосване по бузите. Той улови женската й миризма, която му напомни, че не беше спал до нея предната нощ. Изведнъж почувства желание да я заведе в леглото.
— Тъкмо бях тръгнала към къщата на Мартона, за да те потърся — каза тя.
— Събудих се с желание да обработвам камъните, които взех от кремъчната мина на Даланар — отвърна и той. — Но днес всички са решили да работят. Май няма да си намеря място тук.
— Къде ще отидеш? Мислех да нагледам конете. По-късно обаче мога да дойда да те гледам.
— Сигурно ще отида до Долната река. Там обикновено се събират много майстори на инструменти. Да ти помогна ли за конете?
— Ако искаш. Просто ще проверя дали са добре. Едва ли ще яздя днес, но може да взема Фолара и да я науча да язди Уини. Обещах й, а и тя изяви желание.
— Сигурно ще е забавно да се види как се справя тя. Все пак искам днес да поработя върху инструментите.
Известно време вървяха заедно, след което Джондалар тръгна към Долната река, а Айла и Вълчо останаха да вземат Фолара. Дъждецът се беше превърнал в порой. Отиде да погледа как другите работят. Повечето от тях се отзоваха на въпросите й, показаха й техниката на работа и й обясниха хитрините си.
Когато Айла видя Фолара, тя работеше на един стан заедно с Мартона и не можеше да спре току-така, колкото и да искаше. Русокосата жена нямаше нищо против да погледа и работата на стана, но конете се нуждаеха от грижи. Обеща на момичето да отидат някой друг път при животните и когато дъждът спря, реши да тръгне, преди отново да е заваляло.
Уини и Рейсър бяха в добро настроение и се зарадваха на идването й. Конете си бяха намерили малка зелена ливада в средата на гористата долчинка. Там имаше и извор с чиста вода, езерце и дървета, които даваха подслон по време на дъжд. Червените елени, които пиеха оттам заедно с конете, се разбягаха при вида на жената и вълка. В същото време Уини и Рейсър се затичаха към тях.
Слънцето беше изгряло. Тя намери изсъхнали от миналата година магарешки бодили и среса с тях гривите на конете. Когато свърши, видя, че Вълчо дебне нещо или някого. Пресегна се за прашката си, която беше втъкната в пояса й. Взе камък от дъното на езерцето и когато вълкът подплаши два заека, тя уцели единия от тях. Вълчо хвана другия.
Слънцето беше засенчено от облак. Тя вдигна глава нагоре и по разположението на светилото разбра, че времето е минало много бързо. Когато отново заваля, Айла реши да язди Уини обратно до Деветата пещера. Рейсър и Вълчо ги последваха. Дъждът се усили, когато пристигна в пещерата. Качи конете на ръба на скалата и тръгна с тях под скалния навес към едно не толкова оживено място.
Мина покрай няколко мъже, седнали около огън. Макар че не познаваше играта, на която играеха, от движенията им разбра, че е хазартна. Те спряха и я изгледаха, когато мина покрай тях. Айла си каза, че това е доста грубо от тяхна страна, и ускори крачка. В Клана бе усвоила умението да наблюдава другите незабелязано за тях, хвърляйки им бегли погледи. Така забеляза, че мъжете говорят за нея, и долови миризмата на барма.
По-нататък видя как други хора обработват кожи. Закара конете почти в другия край на пещерата, близо до малкия поток, който разделяше Деветата пещера от Долната река. Реши, че това ще е подходящо място да построи подслон за животните преди идването на зимата. Ще трябва да говори с Джондалар за това. После им показа пътеката, която водеше надолу към брега на реката и ги остави сами да решат накъде да тръгнат. Вълчо избра да отиде с конете, когато те тръгнаха по пътеката. Дъждовно или не, те предпочитаха да пасат при реката, отколкото да останат при скалите, макар и на сухо.
Айла реши да потърси Джондалар, но после размисли и се върна при хората, които обработваха кожи. Работещите бяха доволни, че имаха повод да направят почивка. Някои от тях нямаха нищо против да разговарят с жената, след която вървеше вълк и от която конете не се бояха. По едно време забеляза Портула. Младата жена й се усмихна. Все още искаше да станат приятелки. Изглежда, наистина съжаляваше за участието си в номера на Марона.