— Искаш да кажеш, че хората от клана имат знаци, с които показват кои са? — попита зеландони. — Като абеланите?
— Според мен са като абеланнте — кимна утвърдително русокосата жена. — Когато едно момче стане мъж, мог-ърът изрязва тотема върху тялото му, след което разтрива белега със специален прах, за да се получи татуировка. Такива резки обикновено не се правят върху момичетата, защото те кървят отвътре, когато пораснат. Но аз бях белязана със знака на пещерния лъв, когато той ме избра. Имам четири белега от ноктите му върху крака си. Това е знакът на Клана за Пещерен лъв. Така мог-ърът разбра, че той е моят тотем, макар и обикновено Пещерният лъв да не е женски знак. Мъжки е. Дава се на момче, чиято съдба е да стана силен ловец. Когато ме приеха като Жената, която ловува, мог-ърът ми направи резка тук. — Тя допря пръст до гърлото си, точно над ключицата. — За да изтече кръв. С кръвта направи знак върху белега на крака ми. — Тя показа белезите на лявото си бедро.
— Значи вече имаш абелан. Това е твоят знак, тези четири линии — каза Уиламар.
— Май че си прав — съгласи се Айла. — Нямам нищо против другия знак, може би, защото е просто знак за удобство, за да могат хората да се ориентират. Въпреки че моят тотем от Клана не е зеландонийски знак, той има много важно значение за мен. Означава, че съм била осиновена и че съм принадлежала на този род. Бих искала да го използвам като свой абелан.
Джондалар се замисли върху думите й. Тя бе изгубила всичко, не знаеше от кого е родена, кой е нейният народ. После беше загубила хората, които я бяха отгледали. Сама беше нарекла себе си „Айла без род“, когато беше срещнала мамутоите. Това го накара да осъзнае колко важен за нея беше тотемът.
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Някой настойчиво потропа на вратата. Джондалар се събуди, но остана да лежи. Защо ли никой не отваряше? После разбра, че е сам вкъщи. Стана, облече се и отвори. Изненада се, когато видя Джонокол — художника, който беше ученик на зеландони. Младежът рядко идваше тук без учителя си.
— Влизай — покани го той.
— Зеландони от Деветата пещера каза, че е време — започна Джонокол.
Джондалар сбърчи вежди. Тези думи не му харесаха. Не му беше много ясно какво има предвид Джонокол, но си представяше и не гореше от ентусиазъм. Беше си имал достатъчно работа със следващия свят. Не му се искаше отново да се доближава до това място.
— Зеландони каза ли за какво е време? — попита.
Джонокол се усмихна:
— Каза, че ти знаеш.
— Боя се, че да. Можеш ли да почакаш, докато хапна, Джонокол?
— Зеландони смята, че ще е по-добре, ако не ядеш.
— Може би си прав. Но поне ще изпия чаша чай, за да си изплакна устата. Още съм сънен.
— Може би са ти приготвили чай.
— Със сигурност, но той не е от мента, а аз обичам да пия мента сутрин.
— Чайовете на зеландони винаги са с аромат на мента.
— С аромат да, но не и с вкус на мента.
Художникът се усмихна.
— Добре — примири се Джондалар. — Веднага идвам.
Надявам се, че поне мога да отида и да пусна една вода първо.
— Не е необходимо да се стискаш. Но си вземи топли дрехи.
Когато Джондалар се върна, бе приятно изненадан да види Айла, която го чакаше заедно с Джонокол. Тогава се сети, че миналата нощ беше първата, в която не бе спал с нея, откакто го бяха пленили сармунаите по време на пътешествието им. Това го изпълни с чувство на неудовлетвореност.
— Здравей, жено — прошепна в ухото й, когато бузите им се отъркаха една в друга и той я прегърна. — Къде беше тази сутрин?
— Да изхвърля нощната кошница — отвърна тя. — Когато се върнах, видях Джонокол и той ми каза, че зеландони те е повикала. Затова отидох да питам Фолара дали може да наглежда Вълчо. Тя каза, че ще намери няколко деца, за да си има занимавка. Ходих да проверя конете. Наблизо чух други коне. Не е ли по-добре да направим някаква ограда, за да държим Уини и Рейсър вътре?
— Може би. Особено през периода на насладите за Уини. Много трудно ще можем да я хванем тогава, а и Рейсър сигурно ще избяга с нея.
Джонокол ги слушаше внимателно. Интересно му беше да научи нещо повече за конете. Очевидно Айла и Джондалар бяха опознали тези животни много добре. Тримата тръгнаха заедно, но щом стигнаха ръба на скалата на Деветата пещера, Джондалар забеляза, че слънцето се намира доста високо.
— Не предполагах, че е станало толкова късно — каза той. — Защо никой не ме събуди по-рано?
— Зеландони предложи да поспиш повече, защото нощес може да ти се наложи да стоиш буден до по-късно.