Джондалар си пое дълбоко дъх, издиша и поклати глава:
— Между другото къде отиваме?
— До Изворните скали — отвърна Джонокол.
Джондалар отвори широко очи от изненада. „Изворните скали“ всъщност представляваха две пещери и малка площадка около тях. Там не живееше никой от зеландонийците. Мястото беше много по-важно — това бе едно от най-свещените места в целия район. Там се събираха зеландони, защото това място беше благословено и осветено от самата Велика Майка Земя.
— Ще спра да пия вода — каза младият мъж, докато наближаваха моста над рекичката с прясна и чиста вода, която разделяше Деветата пещера от Долната река. Не мислеше да се оставя Джонокол да го уговаря да не пие вода. Достатъчно беше, че ученикът на шаманката вече го бе уговорил да се откаже от сутрешната си чаша чай.
Близо до потока, на около метър от моста, беше забит кол. Към него беше завързана чаша за пиене. Видът на водата усили жаждата му. Макар че човек можеше да се наведе и да пие от шепите си, с чашата беше много по-лесно.
Всички пийнаха от водата, след което продължиха по утъпканата пътека. Прекосиха реката при Брода и при Скалата на двете реки свърнаха в Тревистата долина, прекосиха втората река и тръгнаха по пътеката, вървяща успоредно с нея. Хората от пещерите им махаха и ги приветстваха, но не ги спираха. Всички зеландони от района, включително и техните ученици, вече бяха отишли при Изворните скали и хората имаха доста добра представа къде отиват тримата.
Също така предполагаха и защо. В малката общност се носеше мълвата, че те са донесли от пътешествието нещо, което да помогне на шаманите да открият бродещия дух на Тонолан, мъртвия брат на Джондалар. Макар и да разбираха, че е важно да се упъти освободеният елан към полагащото му се място в света на духовете, мисълта за проникване в следващия свят не им се нравеше. Достатъчно страшна беше само представата да се напътства еланът на Шевонар, който току-що беше излязъл и сигурно се намираше наблизо. Какво оставаше да се погледне отблизо духът на човек, който е умрял далеч оттук и преди много време.
Малцина, с изключение на зеландони, биха искали сега да са на мястото на Джондалар и Айла. Повечето от тях бяха доволни да оставят това занимание само на служителите на Майката. Но никой друг не можеше да помогне. Само те двамата знаеха къде е умрял Тонолан. Дори Първата съзнаваше, че ще е изтощително, въпреки че беше заинтригувана.
Внушителната скала се показа пред тях. Тя им се стори като огромен монолит, но когато доближиха, видяха, че върховете на скалите бяха разположени стъпаловидно. Човек лесно би могъл да си представи причудливите форми, върха като коса, високото чело отдолу, сплескания нос и двете полузатворени очи, гледащи загадъчно надолу. Антропоморфната скала приличаше на лицето на Майката — един от малкото образи, които бе благоволила да покаже, ала дори той бе изключително добре замаскиран. Никой не бе в състояние да погледне директно към лицето на Майката и дори когато бе прикрит, Нейният лик излъчваше неизразима сила.
Скалите ограждаха по-малка долина с поток, който се вливаше в Тревистата река. Изворът, от който започваше потокът, избиваше над земята с такава сила и енергия, че създаваше малък фонтан с дълбоко езерце около него в средата на залесената долчинка. Най-често го назоваваха Дълбокия извор, а рекичката бе известна като Изворния поток, но зеландони ги наричаха по друг начин. Изворът и езерцето бяха кръстени Родилните води на Майката, а потокът беше Благословената вода. Смяташе се, че притежават огромна лечебна сила и най-вече можеха да помагат на жените да заченат, ако се използваха правилно.
Една пътека, дълга повече от триста метра, се изкачваше отстрани на каменната стена и водеше към тераса близо до върха. Отгоре имаше малка скала, която се надвесваше над устите на двете пещери. Пещерата отляво на малката тераса бе дълбока само десетина метра и се използваше за жилище на хората, които оставаха тук от време на време (и които обикновено бяха шамани). Мястото бе известно като Хралупата при извора, но понякога го наричаха и Хралупата на Дони.
Пещерата отдясно водеше до дълбок пасаж, който проникваше на дълбочина до сто и двайсет метра в сърцето на огромната скала. Тук имаше отделни галерии и ниши.
Мястото беше толкова свято, че езотеричното му име дори не се изричаше на глас. То беше толкова известно и прочуто, че не се нуждаеше да се говори за неговата сила и святост. Тези, които познаваха истинското му значение, предпочитаха да не го споменават. Това беше причината хората да наричат това място просто Изворните скали, а пещерата — Дълбоката пещера в Изворните скали или Недрата на Дони.