Това не беше единственото сакрално място в района. Повечето пещери притежаваха някаква степен на святост, както и някои места извън пещерите. Но дълбоката пещера в Изворните скали беше най-почитаната. Джондалар знаеше за още няколко, които се доближаваха по значение до Изворните скали, но никое от тях не беше по-важно. Докато се изкачваха по скалата заедно с Джонокол, той бе обзет от вълнение и страх. Откровено казано, никак не му се вършеше подобно нещо, но въпреки това изпитваше и любопитство дали зеландони ще успее да открие волния дух на брат му, какво ще стане и как ще се чувства той.
Когато стигнаха високата тераса пред пещерите, ги посрещнаха други двама ученици — мъж и жена. Бяха ги чакали във вътрешността на дълбоката пещера отдясно. Айла спря за момент и се обърна, за да види откъде е дошла. Пред нея се разкри Долината на Изворния поток и част от Тревистата долина с нейната река. Панорамата беше внушителна, но когато влязоха в пещерата, дълбините й я впечатлиха повече.
Влизането в пещерата носеше някаква внезапна промяна от отвореното пространство към тесния затворен коридор — от слънчевата светлина към гробната тъмнина. Промяната надминаваше границите на физическото. Особено за онези, които разбираха и приемаха вътрешната сила на мястото. За тях това беше не само метаморфоза от познатия приятен пейзаж към суеверния страх, но също така и преход към нещо чудно и ползотворно.
Отвън се виждаха само сантиметри от вътрешността, но щом очите привикнеха към мрака, коридорът се очертаваше постепенно. В малкото помещение, започващо веднага след входа, светеше каменна лампа, ала останалите бяха незапалени. В естествено издълбаната ниша пък светеха факли. Джонокол и другият ученик взеха една от тях и запалиха и останалите лампи.
— Гледайте къде стъпвате — каза жената, която държеше факлата ниско, за да осветява неравния под. — Хлъзгаво е.
Когато влязоха в пасажа, проправяйки си внимателно път, отвън все още проникваше някаква светлина, ала тя бързо изчезна. След още трийсетина метра настъпи пълен мрак, нарушаван само от пламъка на факлите. Отгоре надвисваха сталактити, които внушаваха страх. Хората си даваха сметка, че ако огънят угаснеше, щяха да се окажат в тъма, по-непрогледна и от най-черната нощ.
Няколко каменни лампи бяха поставени на еднакво разстояние една от друга в коридора. Светлината им изглеждаше невероятно ярка на фона на всепоглъщащия мрак. Лампите създаваха у Айла странното усещане, че е била тук и преди, както и необяснимия страх от това, че отново ще се озове тук. Не й се искаше да продължава. По принцип не се плашеше от пещерите, но нещо в тази я караше да иска да се обърна и да избяга, или пък да хване Джондалар за успокоение. После си спомни как бе вървяла в тъмния коридор на друга пещера. Беше следвала малките светлини на лампи и факли, когато бе наблюдавала Креб и другите мог-ъри. Тръпки я побиха при този спомен и изведнъж осъзна, че й е станало студено.
— Можете да спрете за малко и да облечете топлите си дрехи — каза жената отпред и вдигна лампата за Джондалар и Айла. — Във вътрешността на пещерата е доста студено, особено през лятото. През зимата, когато навън има сняг и лед, вътре е топло. Температурата в дълбоките пещери се запазва през цялата година.
Правенето на нещо толкова земно и обикновено като обличането на дрехи отново върна спокойствието на Айла. Макар че бе готова да се обърне и да избяга от пещерата, когато ученичката на шаманите пое отново напред, русокосата жена само въздъхна и я последва.
Дългият коридор изглеждаше тесен и температурата осезаемо бе паднала, но след още пет метра той се стесни още повече. Повишената влажност на въздуха личеше от влагата по стените, сталактитите, увиснали от тавана, и сталагмитите, растящи от пода. След повече от шейсет метра в тъмната, влажна и леденостудена пещера подът започна да се изкачва нагоре, което направи движението още по-трудно. Колко му трябваше на човек да си каже, че иска да се върне; мнозина даже припадаха. Това, беше изпитание за решимостта да се продължи отвъд тази граница.
Жената отпред изкачи склона и влезе в малко пространство. Айла се ръководеше по мигащата светлина на факлата. Тя си пое дъх, изкачи острите камъни и настигна жената. Последва я през един тесен отвор и сетне към коридора, който се спускаше към сърцевината на скалата.
Въздухът започна да се разрежда. Първият знак, че някой беше стигал дотук и преди тях, бяха трите червени точки, отбелязани върху лявата стена. Не след дълго Айла видя още нещо в мигащата светлина на факлата на жената. Не повярва на очите си и пожела ученичката на зеландони да спре за малко и да доближи светлината до лявата стена. Спря се и изчака високият мъж да я настигне.