— Джондалар — прошепна му Айла. — Мисля, че това на стената е мамут!
— Да, така е — отвърна той. — Ако зеландони нямат някаква по-важна задача за нас, ще те разведат из пещерата с подобаваща церемония. Повечето от нас ги водят тук като деца. Страшничко си е, но, от друга страна, е страхотно, когато видиш това място за пръв път. Дори и да знаеш, че всичко е част от церемонията, пак е вълнуващо.
— Защо дойдохме тук, Джондалар? Какво толкова важно има тук?
Ученичката на дони се обърна и се приближи до тях, когато забеляза, че никой не я следва.
— Не ти ли казаха? — попита я тя.
— Джоконол каза само, че зеландони иска аз и Джондалар да сме тук.
— Не съм много сигурен, но мисля, че сме тук, за да помогнем на зеландони да открият духа на Тонолан и ако е необходимо, да му помогнем да намери пътя см — отвърна Джондалар. — Ние сме единствените, които са видели лобното му място. С камъка, който ме накара да донеса — между другото зеландони каза, че идеята била много добра, — тя мисли, че ще можем да се справим.
— Какво е това място? — попита Айла.
— То има много имена — отвърна жената. Джонокол и другият ученик ги настигнаха. — Повечето хора го наричат Дълбоката пещера на Изворните скали или Недрата на Дони. Зеландони знаят свещеното му име, както и мнозинството от хората, макар че рядко го употребяват. Това е Входът към Утробата на Майката или един от тях. Съществуват още няколко, които също са свещени.
— Всички знаят, разбира се, че входът предполага и изход — добави Джонокол. — Това означава, че входът към утробата е също така и родилен канал.
— Което означава, че това е един от родилните канали на Великата Майка Земя — поясни младата жена.
— Както в песента, която зеландони изпя на погребението на Шевонар. Това трябва да е едно от местата, от които Майката е родила децата на Земята — каза Айла.
— Тя разбира. — Жената кимна на двамата ученици. — Сигурно добре познаваш „Песента на Майката“ — обърна се тя към Айла.
— За пръв път я чу на погребението — отговори вместо нея Джондалар.
— Това не е съвсем така, Джондалар — обори го Айла. — Не помниш ли? Лозадунаите също имат подобна песен, само дето не я пеят, а просто я рецитират. Лозадуна ме научи на техния език. Не е съвсем същата, но е подобна.
— Може би, защото лозадуна не може да пее като зеландони — предположи Джондалар.
— Не всички от нас я пеят — каза Джонокол. — Мнозина само я изричат на глас. И аз не я пея. Ако ме чуете как пея, ще разберете защо.
— Някои от другите пещери имат по-различна музика и думите не са съвсем същите — изрече младият ученик. — Би ми било интересно да чуя версията на лозадунаите. Още повече, ако можеш да ми я преведеш, Айла.
— С удоволствие. Техният език е много близък до зеландонийския. Сигурно ще можеш да го разбереш дори и без превод — отвърна Айла.
Поради някаква причина и тримата ученици изведнъж уловиха чуждестранния й акцент. Винаги бяха мислили за зеландониите — езика и хората, които го говореха — като за нещо специално. Те бяха Народът, те бяха Децата на Земята. Трудно им беше да повярват, че и другите говорят подобен език. Чужденката, сигурно беше чувала много езици от народите, живеещи далеч оттук, които бяха много по-различни от зеландонийския.
Колко много знаеше тази жена за различните народи! Джондалар също беше научил доста по време на пътешествието си. За няколкото дни, откакто се беше върнал, вече им бе показал много неща. Сигурно това беше и причината да се прави пътешествие — да се научат множество нови неща.
Всички знаеха за техните пътешествия. Почти всички младежи мечтаеха и те да тръгнат да пътуват, но малцина го правеха, а още по-малко пък стигаха толкова далеч. Джондалар беше пътувал цели пет години. Бе отишъл доста далеч и бе преживял много приключения, но важното беше това, че бе донесъл знания, които можеха да бъдат от полза на народа му. Както и идеи, които можеха да внесат големи промени, а промените не винаги бяха желателни.
— Чудя се дали да ти покажа изрисуваните стени. Може да развалим специалната церемония. Но поне част от тях така или иначе ще видиш. Просто ще задържа факлата, за да можеш да ги разгледаш по-добре — каза жената отпред.
— Много бих искала да ги видя — обади се Айла. Ученичката на шаманите вдигна факлата високо, за да може Айла да види рисунките по стените.
Първото изображение бе на мамут, нарисуван в профил. Така в повечето случаи се рисуваха животните. Бе оцветен в тъмночервено и показваше прецизно анатомичните подробности на животното. То бе нарисувано толкова майсторски, че на Айла й се стори, че ей-сега ще тръгне и ще излезе от пещерата.