Айла чу нещо, от което кръвта й се смрази, а сърцето й заби като лудо — човешки вик. Джондалар беше там с нея, вътре в нея. Тя почувства болка в крака, който беше белязан от пещерния лъв, и изгуби съзнание, Айла спря, кръвта й пулсираше в слепоочията. Беше минало толкова време, откакто чу човешкия вик, и въпреки това разбра, че викът не е обикновен. Викът сякаш беше неин. Беше тъй вцепенена, че не можеше да мисли. Викът бе насочен към нея — това беше вик за помощ.
Телом Джондалар беше тук, но духом бе някъде другаде. Зеландони, макар и отнесена, запазваше силната си аура. Меджера беше близо, ала присъствието й не се усещаше. Всичко се сля в музика — гласове, флейти…
Айла чу ръмженето на пещерния лъв и видя червеникавата му грива. После забеляза, че Уини е спокойна и се сети защо…
„Това е Бебчо! Уини, това е Бебчо!“ Имаше двама мъже. Тя избута настрани лъва, който беше отгледала, и коленичи да огледа телата. Отдавна се занимаваше с лечителство, но въпреки това се развълнува при вида им. Да, това бяха хора, но от другите. Виждаше такива за пръв път.
На мъжа с по-тъмната коса не можеше да се помогне с нищо. Той лежеше в неестествена поза, със счупен врат. Белезите от зъби върху гърлото му издаваха причината за смъртта му. Макар че никога преди не го бе виждала, гибелта му я разстрои. Дори заплака от мъка. Не че го обичаше, но чувстваше, че е загубила добър човек, когото дори не е имала възможност да оцени. Бе съсипана. За пръв път виждаше хора от нейния вид и ето че единият беше мъртъв.
Прииска й се да му помогне и поне да почете както подобава смъртта му, като го погребе. Но мъжът с русата коса все още дишаше, а животът си отиваше от него през огромна рана на крака му. Единствената надежда за оцеляването му беше да бъде занесен в пещерата възможно най-бързо, където Айла да се опита да го излекува. Нямаше време за погребение.
Не знаеше какво да прави. Не искаше да остави единия мъж на лъвовете… Забеляза, че един голям камък в задната част на каньона изглеждаше нестабилен, ето защо замъкна мъртвия дотам…
Когато накрая уви трупа, отиде до ръба на скалата и вдигна от земята дългото си яко копие. Погледна към мъртвеца и отново изпита жал към него. Тя се обърна към света на духовете и направи няколко тихи движения. Беше гледала Креб, стария мог-ър, да изпраща духа на Иза в следващия свят с подобни плавни движения. Тя самата беше повторила жестовете, когато откри тялото на Креб след земетресението в пещерата, макар че никога не разбра пълното значение на тези движения. Това не беше толкова важно. Нали знаеше целта на ритуала…
Айла използва здравото копие като лост и повдигна огромния камък. Той освободи по-малките камъни, които се посипаха и затрупаха мъртвеца…
Когато доближиха отвора между ръбестите скални стени, Айла слезе от коня и огледа наоколо. Нямаше никакви пресни следи. Сега вече нямаше и болка. Времето беше друго — много по-късно. Кракът бе излекуван и на мястото на раната беше останал само един голям белег. Двамата яздеха Уини, седнали един зад друг. Джондалар също слезе и я последва, но тя разбираше, че на него не му се остава тук.
Тя тръгна към каньона, после се изкачи върху една скала, която бе отделена от стената, и се приближи до един сипей в дъното на каньона.
— Това е мястото, Джондалар. — Айла извади една кесия от туниката, си и му я подаде. Той веднага разбра какво има предвид тя.
— Какво е това? — попита я за малката кожена кесия.
— Червена земя. За гроба му.
Той кимна. Не можеше да пророни и дума. Почувства как сълзите му напират и ги остави да потекат. Сипа червена охра в дланта cm п я разпиля върху камъните.
После повтори с още една шепа. Загледа се с влажните от сълзите очи и когато се обърна, Айла изпълни погребалните жестове върху гроба на Тонолан.
Пристигнаха в глухия каньон, осеян с огромни заострени канари, и тръгнаха надолу към склона, където се намираше гробът. Отново беше минало доста време. Сега вече живееха при мамутоите и Лъвският бивак мислеше да я осинови. Върнаха се до нейната долина, за да си вземе Айла някои от подаръците, които беше приготвила за новите си съплеменници. Джондалар стоеше в подножието на склона. Искаше по някакъв начин да отбележи гроба на брат си. Може би Дони вече го беше открила, тъй като Тя го беше повикала при нея толкова млад. Но той си даваше сметка, че зеландони ще се опита да намери лобното място на духа на Тонолан и да го упъти към света на духовете. Но как да й каже къде се намира мястото? Дори не би го открил, ако не беше Айла.
Той забеляза, че русокосата жена държи малка кожена кесийка, подобна на тази, която носеше на врата си.
— Каза ми, че духът трябва да се върне при Дони — започна тя. — Не знам къде са пътищата към Великата Майка Земя — познавам единствено света на духовете на тотемите на Клана. Помолих моя Пещерен лъв да го направлява. Може би е същото място или пък Великата Майка знае за това място. Пещерният лъв е могъщ тотем и брат ти със сигурност не е останал без закрила. — Тя вдигна кесията. — Направих ти амулет. Ти също бе избран от Пещерния лъв. Не е необходимо да го носиш, но поне го дръж близо до теб. Сложих в него парче червена охра, за да съдържа част от твоя дух и част от тотема ти. Мисля обаче, че в амулета ти трябва да има и още нещо.