Джондалар се намръщи. Не искаше да я обижда, ала не беше склонен да носи този амулет на тотем от Клана.
— Мисля, че трябва да вземеш камък от гроба на брат ти. Част от духа му сигурно е останала там, ала ти ще можеш да я занесеш на своите хора с помощта на амулета.
Челото му се сбърчи още повече, после внезапно се проясни. Разбира се! Това сигурно щеше да помогне на зеландони да открие мястото, като прибегне до спиритически транс. Може би тотемите на Клана не бяха толкова безполезни. В края на краищата нали Дони беше създала духовете на всички животни?
— Добре, ще взема амулета и ще сложа камък от гроба на Тонолан в него — каза той.
Погледна към каменистия склон. Изведнъж един камък от сипея се изтърколи и падна в краката му. Той го вдигна. На пръв поглед камъкът с нищо не се отличаваше от другите парчета гранит и седиментни скали. Но когато го обърна, се изненада при вида на светещата повърхност, където камъкът се беше отчупил. Огненочервени светлини проблясваха в сърцевината на млечнобелия камък, а когато го завъртя, той засия в сини и зелени лъчи.
— Айла, погледни — рече Джондалар и й показа опалената повърхност на камъка. — Никога няма да предположиш, ако го гледаш отзад. Ще си кажеш, че е съвсем обикновен камък, но виж къде се е отчупил. Цветовете сякаш извират дълбоко отвътре и са толкова ярки. Почти като живи са!
— Може и да е жив, а може и да е къс от духа на твоя брат — отвърна му тя.
Айла отново се върна на земята и почувства горещата длан на Джондалар. Топлината се усили. Не чак толкова, че да я заболи, но достатъчно, за да я почувства. Дали духът на Тонолан не искаше да го забележат по този начин? Прииска й се да беше опознала мъртвия по-добре. Това, което бе чула за него, след като пристигнаха, го описваше като всеобщ любимец на хората. Голяма загуба беше, че загина толкова млад. Джондалар често казваше, че Тонолан е бил този, който е искал непрекъснато да пътува. Самият той бе тръгнал на пътешествие заради брат си и защото не бе искал да се жени за Марона.
— О, Дони, Велика Майко, помогни ни да намерим пътя към другата страна на твоя свят, към мястото отвъд, в неведомите пространства. Както умиращата стара луна носи новото в нежните си и крехки ръце, светът на духовете и непознатото носи този свят — света на плътта и кръвта, на тревата и камъка. Ала с твоя помощ светът на духовете може да бъде видян и да бъде опознат.
Този зов бе изпят от шаманката с много странна мелодия. Айла усети как постепенно се замайва, макар че това не беше най-точната и подходяща дума, за да се опише състоянието й. Затвори очи и почувства, че сякаш пада в някаква бездна. Когато отново ги отвори, от зениците й сякаш извираше светлина. Вече нямаше значение дали очите й бяха отворени или затворени. Усети как продължава да пропада в бездната, дълбока дупка или дълъг тъмен тунел. Опита се да не се поддава на чувството, да запази контрол върху съзнанието си.
— Не се бори, Айла. Остави го да проникне в теб — каза дони. — Ние всички сме тук с теб. Ще те подкрепим, а Дони ще те пази. Остави Я да те отведе, където поиска. Вслушай се в музиката, остави Я да ти помогне, разкажи ни какво виждаш.
Айла се гмурна в тунела с главата надолу, сякаш плуваше под водата. Стените на тунела, на пещерата, започнаха да се смаляват, да се изпаряват. Тя гледаше през тях, проникваше в тях и извън тях и ето, че изведнъж зърна голямо стадо зубри в далечината.
— Виждам зубри, огромни стада върху просторно открито поле — каза. За миг стените отново се материализираха, но зубрите останаха. Те покриваха стените там, където преди стояха мамутите. — Те са нарисувани по стените, нарисувани в червено и черно. Красиви са, съвършени, изпълнени с живот. Както ги рисува Джонокол. Не ги ли виждате? Ето там. — Стените пак се стопиха и тя отново можеше да вижда през тях. — Отново са на полето, цяло стадо. Насочват се към засадата. — Изведнъж изкрещя: — Не, Шевонар! Не! Не отивай там, опасно е. — После добави с тъга и примирение: — Много е късно вече. Съжалявам, направих всичко, което можах, Шевонар.