Джондалар прекъсна обясненията:
— Би ми се искало Айла да принадлежи към нас и да стане една от нас. След като се оженим, ми се иска да я наричат „Айла от Деветата пещера на зеландониите“, а не „Айла от рода на мамутоите“. Знам, че обикновено такова решение може да вземе само майката или бащата на този, който иска да смени самоличността си, както и от вождовете и зеландони. Но Мамут е дал на Айла правото да избира, когато е заминала. Щом тя го иска, ти съгласна ли си, майко?
Мартона бе изненадана от подобно искане и наистина беше неподготвена.
— Знаеш, че не бих отказала, Джондалар — отвърна тя. Синът й я беше попитал пред други хора без предупреждение и така я бе поставил в неловко положение. — Но това не зависи само от мен. Аз с удоволствие приветствам Айла от Деветата пещера на зеландониите, но брат ти, зеландони и другите, включително и самата Айла, имат последната дума върху такова решение. Фолара се усмихна. Знаеше, че майка й не обича да я изненадват по подобен начин. Трябваше обаче да признае, че Мартона не загуби самообладание и реагира много бързо.
— Е, аз лично не бих се поколебал да я приема — намеси се Уиламар. — Дори бих я осиновил, но тъй като съм мъж на майка ти, Джондалар, това би я направило твоя сестра като Фолара, а тогава няма да можеш да се ожениш за нея. Едва ли би искал подобно нещо.
— Не, но ти благодаря за подкрепата — отвърна той.
— Защо сега се сещаш за това? — попита Мартона, все още малко объркана.
— Смятам, че моментът е особено подходящ. Скоро ще тръгнем за Летния събор и бих искал да разрешим проблема преди това. Знам, че не сме живели много дълго тук, откакто се върнахме, но повечето от вас успяха да опознаят Айла дори и за този кратък период от време. Мисля, че тя ще бъде ценен представител на Деветата пещера.
Русокосата жена също беше доста изненадана, но не каза нищо — „Трябва ли да бъда осиновена от зеландониите? — запита се тя. — Има ли това някакво значение? Ако с Джондалар ще се женим, аз ще си остана същата, без значение дали имам име или не. Но той, изглежда, го иска. Не знам точно защо, но сигурно има основателна причина. Той познава народа си много по-добре от мен.“
— Трябва да ти кажа нещо, Джондалар — обади се Джохаран, — Мисля, че за тези от нас, които я познават, Айла ще бъде добре дошла в нашата пещера, но не всички са на това мнение. Когато се връщах от Долната река, реших да кажа на Ларамар и неколцина други за пиршеството с зуброво месо. Когато се доближих до тях, дочух за какво си говореха. Съжалявам, че го казвам, но те правеха обидни коментари за нея самата, за лечителските й умения и за това как беше лекувала Шевонар. Явно смятат, че всеки, който се е научил на знахарство от… Клана, не би могъл да знае много. Имат предразсъдъци. Казах им, че никой, дори зеландони, не би могъл да стори повече за Шевонар. Трябва да призная, че много ме ядосаха.
„Значи затова беше толкова раздразнен“ — каза си Айла. Обзеха я смесени чувства. Притесни я поведението на онези хора и онова, което бяха казали за лечителските умения на Иза, но й стана приятно, че Джохаран се е застъпил за нея.
— Ето още една причина тя да стане една от нас — продължи Джондалар. — Нали ги познаваш онези — те не се занимават с нищо друго, освен да играят на комар и да пият от бармата на Ларамар. Дори не са си направили труда да се научат на някакъв занаят, ако не броим хазарта. Дори като ловци са некадърни. Мързеливи са, безполезни и не помагат с нищо, освен ако не им се направи забележка и не се засрамят поне малко. А те нямат никакъв срам. Биха сторили всичко, за да се оправдаят и да изклинчат от всяко нещо, което трябва да се свърши за пещерата. Всички го знаят това. Никой няма да обърне внимание на техните празни приказки, ако хората, от които зависи Айла да бъде приета при нас, се съгласят.
— Това за Ларамар не е съвсем вярно, Джондалар — обади се Пролева. — Може да е мързелив за много неща и съм съгласна, че не обича много лова, но си има занаят. Прави великолепна напитка от почти всичко, което ферментира — плодове, зърно, мед, брезова кора, че дори и корени, и приготвя питие, което повечето хора харесват. Всеки път, когато се събираме за нещо, той носи от бармата си. Вярно е, че някои прекаляват с пиенето й, но той е само производител, а всеки сам решава колко да пие.
— Де да беше наистина производител — въздъхна укорително Мартона. — Тогава може би децата му нямаше да просят. Я си спомни, Джохаран, колко често Ларамар е „болен“ сутрин и не може да дойде с вас на лов?