— Мислех, че храната се полага на всички — намеси се Айла.
— Храната да. Няма да умрат от глад, но за всичко останало зависят от щедростта и добрината на другите — отвърна Първата.
— Но ако, както казва Пролева, той умее да прави много хубаво питие, което всички харесват, не може ли да го заменя за вещите и храните, които са необходими на него и на семейството му? — попита Айла.
— Би могъл, но не го прави — отвърна Пролева.
— Ами жена му? Тя не може ли да го накара да прави повече за семейството си?
— Тремеда? Та тя е още по-тежък случай и от Ларамар. По цял ден пие барма и ражда повече деца, за колкото може да се грижи — отвърна Мартона.
— Какво прави тогава Ларамар с това, което е произвел, щом не търгува с него? — искаше да разбере Айла.
— Не знам, но според мен сигурно разменя част от него за съставките, които са му необходими за производството на нова барма — отвърна Уиламар.
— Така е, той винаги успява да изтъргува бармата за това, което му е необходимо, но тя никога не му стига за издръжката на жената и децата — каза Пролева. — Поне на Тремеда не й е неудобно да моли хората да й дават разни неща за „бедните й дечица“.
— А и той изпива доста голяма част от произведеното — добави Джохаран. — Тремеда също. Освен това мисля, че раздава и безплатно. Около него винаги се върти една група хора, които само чакат безплатно пиене. Според мен на него му харесва компанията им. Сигурно си мисли, че са му приятели, само че едва ли биха продължили да се въртят около него, ако спре да им дава барма.
— Така е наистина — съгласи се майсторът-търговец. — Но не мисля, че Ларамар и приятелите му трябва да решават дали Айла да стане зеландонийка.
— Прав си, Уиламар. Според мен няма съмнение, че сме готови да приемем Айла, но може би трябва да попитаме самата Айла дали го желае — каза зеландони. — Още никой не я е питал дали иска да бъде жена от зеландониите.
Всички се обърнаха към нея. Сега тя беше тази, която се почувства неудобно. Първоначално младата жена си замълча, което изнерви Джондалар. Може би грешеше за намеренията й и тя не искаше да става зеландонийка. Или пък трябваше първо да я попита и едва тогава да засегне тази тема. Но с всичките тези разговори за брачни периоди моментът му се беше сторил подходящ. Накрая Айла заговори:
— Когато реших да напусна мамутоите и да тръгна с Джондалар към дома му, аз знаех как зеландонийците се отнасят към Клана, към хората, които ме отгледаха. Давах си сметка, че може да се окажа нежелана при вас. Признавам, че малко се страхувах да се срещна с неговото семейство и с неговия народ. — Тя спря за миг, за да събере мислите си и да намери най-точните думи, с които да изрази чувствата си. — За вас аз съм чужденка със странни идеи и начин на мислене. Доведох животни и те живеят с мен. Помолих ви да ги приемете. Конете са животни, които хората обикновено убиват и ядат, а аз ви накарах да им намерите място. Днес дори си мислех да им построя закрит навес в южния край на Деветата пещера, недалеч от Долната река, защото зиме конете са свикнали да стоят на топло. Доведох също и вълк — кръвожаден хищник. Животните от неговия вид са известни с това, че нападат хората, а аз ви помолих да ми позволите да го вкарам вътре в къщата, за да спим в един дом заедно с него. — Тя се усмихна на майката на Джондалар.
— Ти не се поколеба изобщо, Мартона. Покани мен и Вълчо и сподели покрива си заедно с нас. И ти, Джохаран, позволи на конете да останат наблизо и ми даде да ги доведа до пещерата. Брун, вождът на моя клан, не би ми позволил подобно нещо. Вие всички ме слушахте, когато разказвах за Клана, и не ме отблъснахте. Склонни бяхте да се съгласите, че тези, които сте наричали плоскоглавци, всъщност са по-различен човешки вид, но не и животни. Не очаквах да се окажете толкова разумни, но съм ви благодарна. Вярно е, че не всички бяха мили и любезни с мен, но повечето от вас ме защитаваха, макар и да ме познавате съвсем отскоро. Това може и да е заради Джондалар, защото вярвате, че той не би довел някого, който да желае зло на народа му. Или когото вие не бихте приели. — Тя отново замълча за миг, след което затвори очи и продължи: — Въпреки всичките ми страхове за срещата със семейството и народа на Джондалар, когато заминах, знаех, че връщане назад няма да има. Не знаех как ще ме приемете, но това не беше от значение за мен. Обичам Джондалар. Искам да прекарам с него дните си — до края на живота си. Готова бях да сторя всичко, което е необходимо, и да се примиря с всичко, за да бъда с него. Но вие ме посрещнахте топло и дори сега ме питате дали искам да стана зеландонийка. — Тя затвори очи, за да се овладее, и преглътна тежко. — Исках го, откакто за пръв път видях Джондалар и дори не бях уверена, че ще оживее. Тъгувах за брат му не защото го познавах, а защото видях в него сродна душа. Мъчно ми беше, че може би никога няма да имам възможността да опозная първите хора от моя вид, които срещнах. Не знам на какъв език съм говорила, преди от Клана да ме намерят и да ме вземат със себе си. Научих се да общувам по начина, по който го правеха в Клана, ала първият език, който си спомням, че съм говорила, е зеландонийският. Макар и да не го говоря съвсем правилно, го смятам за свой роден език. Ала преди още да ни се удаде шанс да разговаряме с Джондалар, силно поисках да съм част от неговия народ, за да ме приеме и да ме вземе някой ден за своя жена. Дори и да бях втората или третата му жена, за мен нямаше да има значение. Питате ме дали искам да съм зеландонийка? О, да, искам да съм зеландонийка. С цялото си сърце искам да бъда жена от зеландониите. Искам го повече от всичко друго, което съм желала през живота си — каза тя и очите й се изпълниха със сълзи. В стаята се възцари гробно мълчание. Без да осъзнава това, Джондалар бе направил няколко крачки към нея и сега я държеше в обятията си. Изпитваше такава силна обич към нея, че нямаше думи, за да я изрази. Мислеше си колко привлекателно е това, че тя е толкова силна духом и същевременно е тъй уязвима и крехка. Сред присъстващите нямаше човек, който да не беше трогнат. Дори малкият Джарадал разбираше донякъде казаното от нея. Страните на Фолара бяха влажни от сълзи, а другите също бяха на път да се разплачат. Мартона първа възвърна самообладанието си.