Айла спря и се изчерви. Не беше очаквала подобен въпрос. Когато Иза умря, всички кърмачки от Клана на Брун й помогнаха с мляко за Дърк, но тя трябваше да му осигурява допълнителна храна.
Не, още не бе готова да разкаже на семейството на Джондалар за сина си. Тъкмо бяха споменали, че искат да я приемат и да стане една от тях, макар и да знаеха, че е отгледана от съществата, които наричаха плоскоглавци и смятаха за животни. Никога нямаше да забрави болката, която изпита при първоначалната реакция на Джондалар, когато му каза, че е имала син от смесен произход. Тъй като духът на единия човек, когото той смяташе за животно, се беше смесил с нейния, за да заченат нов живот, мъжът я бе изгледал тъй, сякаш беше някаква гнусна хиена и грешка на природата. За него тя беше по-виновна от детето, защото го беше родила. Оттогава Джондалар беше научил много повече за Клана и вече не мислеше както преди, но как ли щеше да реагира семейството му? Умът й запрепуска. Какво ли ще каже майка му, ако разбере, че синът й иска да се ожени за жена — грешка на природата? Ами Уиламар, Фолара и останалите от семейството? Айла погледна към Джондалар и въпреки че обикновено можеше да познае какво чувства в момента и какво мисли, този път не успя. Не знаеше какво ще каже или какво би искал любимият й да чуе от устата й.
Тя беше отгледана с разбирането, че трябва да отговаря на прекия въпрос с искрен отговор. Впоследствие обаче бе научила, че за разлика от членовете на Клана другите често казват неща, които не са истина. Дори имаха дума за това. Наричаше се „лъжа“. За миг тя дори си помисли да прибегне до нея, но какво можеше да каже? Убедена беше, че щяха да разберат, ако се опита да ги излъже. Тя не знаеше как да лъже. Най-много можеше да се въздържи и да не спомене нищо за сина си, но щеше да й е трудно да не отговори, когато й зададяха пряк въпрос.
Айла знаеше, че някой ден хората от народа на Джондалар щяха да се опитат да научат повече за Дърк, но сега не беше времето за това.
— Знам много за бебешката храна, Фолара, защото след като се роди Уба, Иза изгуби кърмата си и ме научи как да правя храна, която Уба да може да яде. Едно бебе може да яде всичко като майка си, ако му го направиш на каша, за да може по-лесно да го гълта — отвърна тя. Това беше самата истина, но не и цялата. Русокосата жена не спомена нищо за сина си.
— Ето така се прави, Ланога — каза Айла, — Слагаш стъргалото напряко на парчето месо. То изчегъртва тъканта. Виждаш ли? Сега опитай ти.
— Какво правиш тук?
Айла подскочи, когато чу този глас, след което се обърна към Ларамар:
— Показвам на Ланога как да приготвя храна за бебето, тъй като на майка му е пресъхнала кърмата. — Беше уверена, че той не е знаел, тъй като на лицето му се изписа изненада.
— Защо си правиш труда? Съмнявам се, че някой друг го е грижа — каза той.
„Дори на теб не ти пука“ — помисли си тя.
— Хората ги е грижа, но те просто не знаят. Разбрахме едва сега, когато Ланога дойде и повика зеландони заради нараняванията на Бологан.
— Бологан е бил ранен? Какво се е случило?
Сега в гласа му имаше загриженост. Пролева беше права. Явно наистина понякога изпитваше чувства към най-големия си син.
— Той е пил от твоята барма и…
— Пил е от моята барма ли! Къде е той? Ще го науча аз него! — избухна Ларамар.
— Не се налага. Някой вече го е сторил преди теб. Сбил се е и някой го е ударил лошо или пък е паднал и си е ударил главата в камък. Бил е докаран обратно до дома му и сетне изоставен. Ланога го намери в безсъзнание и веднага дойде да повика зеландони. В момента той е там. Синът ти е сериозно наранен и е загубил много кръв, но след като се погрижат за него, ще се оправи. Обаче не иска да каже на Джохаран кой го е ударил.
— Аз ще се погрижа за него — процеди през зъби Ларамар. — Знам как да му измъквам думите от устата.
— Още не съм живяла в тази пещера много дълго и не е моя работа да го казвам, но мисля, че първо трябва да поговориш с Джохаран. Той е много сърдит и иска да разбере кой го е направил и защо. Бологан е имал късмет. Можеше да е много по-лошо.
— Права си. Това не е твоя работа. По-скоро сам ще се погрижа.
Айла си замълча. Нямаше какво повече да стори, освен да каже на Джохаран. Тя се обърна към момичето:
— Ела, Ланога. Вземи Лорала и да вървим.
— Къде отивате?
— Да поплуваме и да се поизмием, преди да поговорим с някои от жените с кърма. Ще ги помолим да дадат малко от млякото си за Лорала. Знаеш ли къде е Тремеда? Тя също може да дойде на срещата.
— Тук няма ли я?
— Не. Оставила е децата на Ланога и не се е връщала от погребението на Шевонар досега. Ако те интересува, останалите деца са при Рамара, Салова и Пролева.