Пролева беше тази, която предложи да изкъпят Ланога и бебето. Жените с кърмачета можеха да откажат да се занимават с толкова мръсно бебе от страх, че ще замърсят собственото си дете.
Докато Ланога взимаше бебето, Айла даде знак на Вълчо, който лежеше и наблюдаваше всичко, прикрит зад една дървена трупа. Ларамар не бе забелязал животното и когато Вълчо се изправи, очите му се разшириха от изненада. Срещу него стоеше огромен и силен месояден хищник. Мъжът отстъпи няколко крачки назад, след което се усмихна лукаво на чужденката.
— Това е доста голямо животно. Сигурна ли си, че е безопасно да го пускаш близо до хора и особено до деца?
„На него не му пука за децата — каза си Айла, като разчете езика на тялото му. — Говори така, за да прикрие собствения си страх.“ Другите също бяха изразили подобни опасения, но без да я обиждат. Този мъж не й харесваше и забележките му всеки път предизвикаха у нея отрицателна реакция.
— Вълчо никога не е наранявал дете. Единственият човек, който е пострадал от него, беше една жена, която ме нападна — отвърна Айла и го погледна право в очите. Хората от Клана щяха да възприемат подобен поглед като пряка заплаха. — Вълчо уби тази жена.
Ларамар отстъпи още по-назад и продължи да се хили нервно.
„Това, което казах, не беше най-подходящото — помисли си Айла, докато вървеше към предната тераса заедно с Ланога, бебето и Вълчо. — Защо ли го казах? — Тя погледна към животното, което крачеше до нея. — Държах се почти като вожд на глутница, но това не е глутница и аз не съм вълк. Ларамар вече се настрои срещу мен и може да си навлека неприятности.“ Когато тръгнаха надолу но пътеката към долния край на терасата, Айла предложи да поноси бебето, но Ланога отказа и взе Лорала в другата си ръка. Вълчо започна да души земята и Айла забеляза следи от копита. Конете бяха минавали оттук и преди. Тя реши да ги покаже на момичето, но после размисли. Ланога не говореше много и Айла не искаше да започва неудобни за нея разговори.
Стигнаха до ръба на реката и докато вървяха покрай брега, Айла спря, за да огледа едно растение.
Потокът, който разделяше Деветата пещера от Долната река, се виеше надолу и се вливаше в тесен водопад, след което се превръщаше в малък приток на реката. Малко след водопада се бе образувало нещо като дига от големи камъни, а по средата имаше малко езерце.
То се пълнеше предимно от дъждовете и пръските от водопада. През лятото, когато дъждовете не бяха много обилни, нивото на водата беше по-ниско и слънцето я затопляше. Тя потопи ръка вътре. Водата беше хладка, а водните растения правеха дъното меко. Айла свали торбата си.
— Донесох храна, искаш ли да нахраниш Лорала? — попита.
— Добре — отвърна Ланога.
— Хубаво, хайде тогава да хапнем. Имам варено зърно и месо, специално изстъргано за Лорала. Донесла съм достатъчно ядене за всички ни — дори и за Вълчо има кокали. С какво храниш бебето?
— С ръка.
Айла погледна мръсните й ръце. Нямаше значение. Навремето тя също бе хранила детето си с мръсни ръце, но все пак реши да я научи на чистота. Жената извади растенията, които беше събрала по пътя.
— Ланога, сега ще ти покажа за какво служат тези растения. Те се наричат сапунени коренчета. Срещат се в няколко разновидности и някои са по-ефективни от други. Първо ще измия мръсотията от тях в малкия поток. После трябва да ги стрием. Ще ни свършат работа само ако ги смачкаме и ги стрием. Самата вода не отмива мръсотията много добре. Тук водата е малко по-топла. Искаш ли да пробваш?
— Не знам.
— Ланога, ела тук и си пъхни ръката във водата. Момичето се приближи и я послуша.
— По-топла е, нали? Харесва ли ти?
— Не знам.
Айла наля в една малка плетена кошница вода, сложи вътре стритите корени и ги разбърка. После взе част от корените и разтърка с тях ръцете си.
— Сега остави бебето, вземи от сапунените коренчета и прави като мен.
Момичето я наблюдаваше внимателно. То сложи бебето в краката си, доближи се бавно и взе малко от коренчетата. Натопи ръце във водата и ги разтърка. Образува се пяна и Ланога прояви интерес.
— Сега ги изплакни, ето така. Виждаш ли колко по-чисти са ръцете ти?
Момичето я послуша заинтригувано.
— А сега да ядем.
Айла извади от багажа си някакви вързопи. Единият представляваше дървена купа с похлупак, завързан с въже. Тя развърза въжето и отвори похлупака, след което леко докосна съдържанието му.
— Още е топло. — Показа вареното зърно. — Събрах го миналата есен, когато с Джондалар още пътувахме. Добавих малко сол, докато се вареше. Направих го за Лорала. Дай обаче първо да видим дали ще й хареса изстърганото месо.