Русокосата жена й разказа как бе взела разсеяно един камък от скалистия склон на долината, където се бе установила, за да си направи нов инструмент, с който да замени счупения. След като ударила с него обаче, зърнала искрата и едва забележимата струйка дим, и тъй като огънят й бил изгаснал, решила да пробва дали ще успее да го запали по този начин. За голяма нейна изненада успяла.
— Вярно ли е, че наоколо има от тези огнени камъни? — попита дони.
— Да — отвърна развълнувано Джондалар. — Ние събрахме всички, които намерихме в долината на Айла, като се надявахме, че ще открием и други по време на пътешествието ни. Това не стана, ала веднъж Айла спря да пие от един малък ручей в Гористата долина и намери няколко там. Не бяха много, но съм сигурен, че там, където има малко, ще се намерят и повече.
— Звучи логично — каза зеландони. — Надявам се да си прав.
— Ще бъдат изключително ценни за търгуване — изтъкна Уиламар.
Зеландони се намръщи. Мислеше си колко по-въздействащи биха станали церемониите й с помощта на тези камъни, ала това означаваше да ги държи в тайна от другите, което едва ли бе възможно.
— Навярно си прав, търговецо, но не съвсем — каза тя.
— Бих предпочела да ги запазим в тайна — поне на първо време.
— Защо? — попита Айла.
— Могат да се окажат доста полезни за някои церемонии — рече Първата.
Изведнъж Айла си спомни онзи момент, когато Талут бе свикал събор, за да обяви осиновяването й от мамутоите. За голяма изненада и на Талут, и на Тюли — братът и сестрата предводители на Лъвския бивак — един човек бе възразил. Едва когато направиха импровизирана, но въздействаща демонстрация на паленето на огън с кремък, обещавайки му да го посветят в тази тайна, Фребек отстъпи.
— Права си — въздъхна русокосата жена.
— Кога ще мога да кажа на приятелите си? — попита Фолара. — Майка ме накара да обещая, че няма да казвам на никого, ала страшно искам да им покажа!
— Майка ти е постъпила мъдро — рече зеландони. — Обещавам, че ще имаш възможност да им покажеш, но трябва да проявиш малко търпение. Това е твърде важно и трябва да се поднесе внимателно на хората, затова ще бъде най-добре да изчакаш. Ще можеш ли?
— Естествено — вдигна рамене момичето. — Как мога да ти откажа, зеландони?
— Имам чувството, че за тези няколко дни, откакто пристигнаха, имаше повече церемонии и събори, отколкото през цялата изминала зима — изтъкна Солабан.
— Пролева ме помоли да помогна и добре знаеш, че няма да й откажа — обясни Рамара, — както и ти не би отказал на Джохаран. Джарадал все си играе с Робенан и нямам нищо против да ги наглеждам.
— След ден-два тръгваме за Летния събор — каза мъжът й. — Тази работа не може ли да почака, докато стигнем дотам?
Той бе разпилял сума ти неща на пода на жилището им и тъкмо се мъчеше да реши какво да вземе със себе си. Бе отлагал приготовленията за събора до последния момент и сега искаше да подреди спокойно багажа си, без да го смущават играещи си наоколо дечурлига.
— Мисля, че по някакъв начин е свързано с бракосъчетанието им — каза Рамара.
Тя се замисли за нейните собствени брачни обреди и се загледа в тъмнокосия си съпруг. Той имаше най-тъмната коса в Деветата пещера и когато го видя за пръв път, хареса контраста с нейния блед тен и руси коси. Косата на Солабан бе почти черна, макар че очите му бяха сини, а кожата му беше толкова светла, че често изгаряше на слънцето, особено в началото на летния сезон. Също така си бе помислила, че той е най-хубавият мъж в пещерата — дори и в сравнение с Джондалар. Когато беше по-млада, също като повечето жени и тя бе хлътнала по русия красавец с необикновените сини очи, ала научи какво е любов едва когато срещна Солабан. Джондалар не изглеждаше толкова привлекателен след завръщането си — може би защото отдаваше цялото си внимание на Айла, — а и русокосата чужденка й ставаше все по-симпатична.
— Не могат ли да се оженят като всички останали? — попита намръщено Солабан.
— Ами те просто не са като всички останали — усмихна се жената. — Джондалар се върна от продължително пътешествие, от което никой не очакваше да се завърне, а Айла даже не е зеландонийка. Ала доколкото подочух — заговори съзаклятнически Рамара, — много искала да стане.
— Когато се омъжи за него, ще стане същата като зеландонийките — изсумтя Солабан. — Защо трябва да се провежда тази церемония по приобщаването?
— Не е същото — поклати глава жената. — Добре знаеш, че бракосъчетанието няма да я направи зеландонийка. Тя ще бъде „Айла от мамутоите, омъжена за Джондалар от зеландониите“. Където и да я представят, всички ще я гледат като чужденка.