— Да, с малко упражнения всеки може да се научи — потвърди Мартона.
— Нека ви покажа как става — рече Джондалар и обясни нагледно как ставаше получаването на искрата. Джохаран и Пролева бяха изумени.
— Единият от тези камъни е кремък, ами другият? — поинтересува се жената на вожда. — Къде го намерихте?
— Айла го нарича „огнен камък“ — каза Джондалар и разказа как русокосата жена бе открила възможностите му. — Търсехме усилено, но не видяхме нито един по време на обратния път. Тъкмо си мислех, че сигурно се срещат само на изток, когато Айла откри няколко недалеч от тук. А там, където има няколко, трябва да има и повече. Засега имаме достатъчно за всички нас, ала могат да се използват като ценни дарове, а Уиламар смята, че ще бъдат много ценни за търгуване и размяна.
— Джондалар, мисля, че двамата с теб трябва да си поговорим надълго и нашироко — усмихна се Джохаран. — Чудя се колко ли още неща не си ми казал. Отправяш се на пътешествие и се връщаш с коне, които ви носят на гърбовете си, с вълк, който позволява на децата да дърпат козината му, с изключително мощни метателни оръжия, с магически камъни, които тутакси запалват огън, с истории за интелигентни плоскоглавци и с красива жена, която знае езика им и е научила знахарството от тях. Сигурен ли си, че няма още нещо, което си забравил да ми кажеш?
Синеокият красавец се усмихна кисело.
— В момента не мога да се сетя — почеса се той по главата. — Когато изредиш всичко накуп, наистина ми звучи малко невероятно.
— Малко невероятно!?! Чуйте го само! — възкликна брат му. — Джондалар, имам чувството, че за твоето „малко невероятно“ пътешествие ще се говори в продължение на много години!
— Наистина има доста истории за разказване — призна Уиламар.
— За всичко си виновен ти, Уиламар — заяви ухилено Джондалар, след което погледна към брат си. — Не си ли спомняш колко пъти си стоял до късно и си слушал историите за неговите пътешествия и приключения, Джохаран? Винаги съм си мислел, че е много по-добър от повечето странстващи разказвачи. Показвала ли си на Джохаран подаръка, който ти донесе наскоро, майко? — обърна се той към Мартона.
— Не, Джохаран и Пролева още не са го видели — рече тя. — Ей-сегичка ще го донеса. — Тя отиде в спалнята и се върна с едно плоско, наподобяващо разперена длан парче от еленов рог. Подаде го на Джохаран и той видя, че върху него са издълбани изображенията на две незнайни животни с вретеновидни тела и плавници, които приличаха на риби, но не бяха.
— Какви са тези животни? — обърна се той към Уиламар.
— Наричат ги тюлени — обясни възрастният мъж. — Живеят във водата, но дишат въздух и отиват на брега, за да родят малките си.
— Забележително — промълви Пролева.
— Нали? — усмихна се Мартона.
— Видяхме подобни животни по време на пътешествието ни — рече Джондалар. — Живеят във вътрешното море, което се намира на изток.
— Някои хора ги смятат за водни духове — добави Айла.
— Виждал съм създания, обитаващи Великите води на запада, за които казват, че са особени духове-помощници на Майката — каза Уиламар. — Те приличат още повече на риби в сравнение с тюлените. Раждат в морето, но хората, живеещи наблизо, разказват, че дишат въздух и кърмят малките си. Могат да стоят на повърхността на водата само върху краищата на опашките си — видях с очите си как го правят — и говорят свой собствен език. Хората, които живеят там, ги наричат делфини и някои даже твърдят, че могат да говорят езика им. Издаваха високи, писукащи звуци, за да ми покажат.
Всички се бяха заслушали с интерес.
— Тамошните жители знаят много предания и легенди за тях — продължи Уиламар, — Разказаха ми, че делфините помагали на хората по време на риболов, като подкарвали рибите право в мрежите им, и спасявали рибарите, чиито лодки се преобръщали далеч от брега — в противен случай несретниците щели да се удавят. Древните им легенди разказват, че едно време всички хора живеели в морето. После някои се върнали на сушата, а тези, които останали, се превърнали в делфини. Затова наричат тези чудни морски създания свои братовчеди, а тяхната зеландони казва, че са дълбоко свързани с хората. Именно тя ми подари тази плочка. Те се отнасят към делфините със същата почит, с която боготворят и Великата майка. Всяко семейство има донии, но всеки носи или изображение на делфин със себе си, или някаква част от животното — било кост, било зъб. Смята се, че това носи голям късмет.
— И после казваш, че аз съм имал интересни истории за разказване, Уиламар — засмя се Джондалар. — Риба, която диша нашия въздух и стои изправена на края на опашката си във водата! Направо ми се прииска някой ден да тръгна на път заедно с теб!