— Дори мястото, където складират запасите си, си има име — продължи Джондалар. — Наричат го Голата скала. Старите хора разказват една история, която са слушали като малки деца. Тя е част от легендите. След една мразовита зима и студена, дъждовна пролет всичките им хранителни припаси свършили. Тогава зимата напомнила отново за себе си със свирепа виелица. Нямало никаква храна и хората щели да измрат от глад, ако едно момиченце не открило случайно шишарките от пиниите, складирани от катериците в най-долната скална тераса, известна като Голата скала. Невероятно е какво голямо количество могат да съберат тези дребни животинки.
Ала дори когато времето се подобрило достатъчно, за да могат мъжете да излязат на лов, елените и конете, които повалили, също изнемогвали от глад — разказа синеокият мъж: — Месото им било жилаво и лишено от тлъстина и минало доста време, преди да се появят първите зелени стръкове и коренчета. Следващата есен цялата общност събрала шишарки за бъдещата зима и така поставили началото на традицията всяка есен да се запасяват с шишарки, за да изкарат студените месеци.
Младите хора, които им помагаха да опазят товара на шейните сух, докато прекосяваха реката, бяха толкова близо, че можеха да чуят разказа на Джондалар за най-близките им северни съседи. Те също не знаеха много за тях, ето защо слушаха с интерес.
На около два километра напред се виждаше Южното обединение на Двайсет и деветата пещера на зеландониите — най-голямата и необикновена скала в областта. Предната част на скалата, дълга близо цял километър, се издигаше вертикално на повече от осемдесет метра над реката, имаше пет нива и побираше около сто пещери и кухини, разположени в различни заслони и тераси. Една част от скалата се издаваше толкова напред над водата, че човек можеше да погледне надолу и да види собственото си отражение върху речната повърхност.
— Това е Скалата на отражението — обясни Джондалар. — Наречена е така заради необикновената гледка, която се открива от нея.
Скалата беше толкова обширна, че голяма част от пещерите и кухините в нея не бяха заселени, ала за това си имаше логично обяснение. Природните ресурси на заобикалящите ги райони не бяха в състояние да изхранят толкова много хора. Те щяха да изтребят всичкия дивеч и да откъснат всяка ядивна растителност. Самата скала обаче беше необикновено място и тези, които живееха тук, добре знаеха, че гледката на дома им оставя чужденците със зяпнали от страхопочитание усти.
Нейното величие поразяваше дори тези, които я бяха виждали, осъзна Джондалар, докато съзерцаваше изключителното естествено образувание. Деветата пещера, с нейния огромен каменен навес, закътал такава голяма площ, бе забележителна по свой начин, ала мъжът трябваше да признае, че Скалата на отражението бе несравнимо по-впечатляваща.
Хората, насъбрали се по най-ниската тераса, гледаха с невярващи очи към множеството, което се приближаваше към тях. Джондалар забеляза, че приветственият жест на жената, застанала най-отпред, излъчваше колебание и несигурност — тя бе вдигнала ръка с длан, обърната към нея, и махаше към гостите, но движенията й не бяха много убедителни. Тя бе чула за завръщането на скитащия втори син на Мартона и за чужденката, която бе довел със себе си, както и за конете и вълка, ала едно беше да се чуе, а съвсем друго — да се види. Гледката на двата коня, вървящи спокойно сред хората от Деветата пещера, пред които пристъпваше вълк — истински, голям вълк! — бе доста шокираща (поне на пръв поглед).
Джохаран се обърна настрани, за да прикрие усмивката си, когато зърна изражението на жената. Не бе толкова отдавна моментът, когато и той самият бе преживял същото при вида на подобна гледка. Вождът изведнъж се замисли колко бързо беше свикнал с животните. Бе започнал да ги приема като нещо напълно нормално — и то до такава степен, че съвсем бе забравил за впечатлението, което правеха на онези, които ги виждаха за пръв път. А как ли щяха да реагират хората на Летния събор?
ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
— Дори Джохаран да не бе решил да издигне палатката на полето, аз пак щях да остана навън — каза Айла. — Искам да съм близо до Уини и Рейсър, докато пътуваме, и нямам никакво желание да ги тормозя да се катерят по тази скала. Изобщо няма да им хареса.
— Мисля, че и на Денана нямаше да й хареса — рече Джондалар. — Изглежда ми доста стресната от животните.
Двамата яздеха из долината, нагоре по течението на притока, известен като Северната река, давайки си малко почивка от хорското присъствие — както на себе си, така и на животните. Бяха се запознали официално с всички вождове и Айла още се мъчеше да запомни имената им. Денана, която бе вожд на Скалата на отражението, Южното обединение, бе всепризнатият предводител на Двайсет и деветата пещера, но Летният бивак и Южен изглед, както и Западните и Северните обединения също си имаха вождове. Когато трябваше да се взимат решения, засягащи Трите скали, тримата вождове работеха заедно, за да постигнат съгласие. В същото време Двайсет и деветата пещера се представляваше от Денана, защото другите вождове смятаха, че щом всички общности са обединени в една пещера, то трябва да има един вожд, който да говори от името на всичките им жители.