— Кой е тук? — попита Джохаран.
— Двама старци, които не могат да се отправят на път — единият дори не може да стане от леглото — и една жена, която съвсем скоро трябва да роди. Зеландони мисли, че за нея няма да е безопасно да пътува. И, разбира се, тези двама ловци, които ще останат до новата луна.
— Ти си Първият ученик на зеландони на Петата пещера, нали така? — попита дони.
— Да. Останах, за да помогна при раждането.
— Мисля, че те познах. Има ли нещо, с което да помогнем?
— Не мисля. Още не е готова и навярно ще минат няколко дни, докато бебето започне да излиза. Освен това майка й и леля й останаха, така че не вярвам да има проблеми.
Джохаран се обърна, за да обсъди положението с хората от Деветата пещера и онези, които се бяха присъединили към тях.
— Най-добрите места за лагеруване вероятно вече са заети — рече той. — Мисля, че ще е по-добре да продължим.
Останалите се съгласиха и решението да продължат напред бе взето. При следващата извивка на реката се натъкнаха на няколко заслона, които служеха за домове на по-малки пещери. Всичките им обитатели — без един — вече бяха заминали за Летния събор, а единственият останал веднага се присъедини към групата на Джохаран. Вождът вече се тревожеше дали ще успее да намери добро място за лагеруване на хората, които бе повел.
Айла още не можеше да повярва колко много хора живеят в този район и колко близко всъщност са разположени поселищата им. Тя интуитивно съзнаваше, че колкото повече хора живеят на едно място, толкова повече ресурси са им необходими и едва ли ще са достатъчни за всички. Да, вярно, че земите на зеландониите бяха достатъчно богати на растителност, дивеч и други природни богатства, ала тя се замисли какво ли би станало, ако това положение се променеше.
Навярно поради тази причина Летният събор се провеждаше на различно място всяка година. Подобно събиране на хора изчерпваше всичките ресурси на района и вероятно трябваше да минат няколко години, докато се възстановят. Мястото на срещата тази година не бе далеч от заслона на Деветата пещера — на около трийсетина километра нагоре по течението на реката, ала те си бяха спестили част от пътя чрез директния преход между Двайсет и деветата и Петата пещера.
Мястото, към което се движеха, се намираше на около петнайсетина километра от Старата долина и Джохаран реши, че няма смисъл да спират, докато не го достигнат. Вождът си помисли дали да не свика съвещание, за да окуражи хората да продължат без почивка, но в следващия миг си каза, че те са твърде много, на различна възраст и с различни възможности… Максималната им скорост беше тази, с която се движеше най-бавният от тях, а едно съвещание щеше да ги забави още повече. Вместо това предводителят реши да ускори малко темпото, ала без да им казва нищо. Ако хората започнеха да се оплакват, тогава щеше да му мисли. Направиха кратка почивка за обяд, ала щом отново поеха на път, хората започнаха да изостават.
Още не беше тъмно, но слънцето залязваше, когато реката зави надясно след един полегат хълм на левия бряг и те й обърнаха гръб, поемайки по една утъпкана пътека, водеща към хребета на неголямо възвишение. Щом се изкачиха на билото, дъхът на Айла спря — гледката, открила се пред очите й, бе зашеметяваща.
В долината под тях имаше много хора. Русокосата жена си каза, че тук има повече хора от присъствалите на Летния събор на мамутоите, и то при положение че още не бяха пристигнали всички. Единственото, с което можеше да сравни настоящото зрелище, бяха многочислените стада зубри и северни елени, които се събираха с хиляди всяка година, ала дори те бледнееха пред това човешко гъмжило.
Групата, която бе потеглила от Деветата пещера, бе нараснала значително, но онези, които се бяха присъединили към тях по пътя, бързо се разпръснаха, за да потърсят своите приятели и роднини, както и свободно място за лагеруване. Зеландони се насочи към централната част на Събора, където по принцип отсядаха шаманите — те играеха изключително важна роля във всеки Летен събор. Айла се надяваше Джохаран да избере място в покрайнините на лагера, за да не притесняват животните. Джондалар бе казал на брат си, че вълкът и конете няма да се чувстват добре сред толкова много хора, и вождът бе кимнал, заявявайки, че ще има това предвид, ала грижата му за жителите на Деветата пещера бе много по-голяма от тази за животните. Той искаше да са по-близо до централната част на лагера и се надяваше да намери свободно местенце, което хем да е близо до реката, откъдето щяха да се снабдяват с вода, хем да не е много далеч от гората, за да нямат затруднения с дървата за огрев. Предводителят знаеше, че гъстите гори в околността щяха да бъдат опустошени преди края на сезона, защото всички имаха нужда от дървен материал за отопление.