— Не мога да повярвам в това — поклати глава зеландони на Четиринайсетата пещера.
Синеокият мъж се усмихна.
— Отначало и на мен ми беше трудно. Никога не бях виждал някой толкова отблизо, преди тази среща. Ти виждала ли си плоскоглавец?
— Не, и нямам никакво желание за това — отсече възрастната жена. — Чувала съм, че приличали на мечки.
— Колкото ние приличаме на мечки — възрази Джондалар. — Изглеждат като хора — като различен вид хора, ала в никакъв случай не можеш да ги вземеш за животни. Тези от ловния отряд носеха копия и дрехи. Да си виждала облечена мечка, която да размахва копие?
— Значи са интелигентни мечки — заключи шаманката.
— Не ги подценявай. Не са мечки, нито пък някакви други животни. Те са хора — интелигентни хора — обясни синът на Мартона.
— Ти каза, че си общувал с тях — намеси се мъжът, когото Джондалар не можеше да си спомни. — Кога?
— Когато бяхме отседнали при шарамудоите, ни се случи малък инцидент. Те живеят покрай Великата река майка, немного далеч от устието й, където се влива в Бераново море. От другата страна на ледника Майката е нищо и никакво поточе, но там, където те живеят, е огромна — толкова е широка, че на места изглежда като езеро. Ала въпреки че изглежда равна и спокойна, е много дълбока и под повърхността й се носят бързи и силни течения. Толкова реки и потоци се вливат в нея, че ако я видите от земите на шарамудоите, веднага ще разберете защо я наричат Великата река майка — синеокият мъж бе започнал неусетно един от увлекателните си разкази и всички наоколо го слушаха с интерес.
— Шарамудоите правят страхотни лодки от големи дънери, които издълбават и оформят като раковини с остри върхове. Опитах се да управлявам подобна лодка с помощта на весло, когато внезапно изгубих контрол. — Джондалар се усмихна горчиво. — Ако трябва да съм честен, всъщност се поизхвърлих малко. Те обикновено държат прикрепена към единия край на лодката връв с кукичка, на която е закачена стръв, и ми се прииска да докажа, че не съм по-лош риболовец от тях. Проблемът е, че рибите в подобна река съответстват на размерите й — особено есетрите. Речните хора не казват, че отиват за риба, когато искат да уловят есетри, а че отиват на лов.
— Веднъж видях сьомга, голяма колкото човешки бой — извика някой.
— Някои есетри покрай устието на Великата река майка са три пъти по-големи от човешки бой — отвърна синеокият мъж. — Когато забелязах рибата, веднага хвърлих връвта, ала не извадих късмет. Бях хванал една! Поточно, тя ме хвана! И тъй като връвта бе прикрепена към лодката, щом есетрата запори водата, ме повлече със себе си. Изтървах веслата и изгубих управление. Извадих ножа си, за да прережа въжето, но лодката се удари в нещо и го изби от ръката ми. Рибата беше бърза и силна. Опита се да се гмурне и на няколко пъти ме потопи целия под водата. Единственото, което можех да сторя, беше да се държа за проклетото въже, докато есетрата ме влачеше нагоре по течението.
— Какво направи? Докъде стигна? Как я спря? — заваляха веднага въпросите на заинтригуваните слушатели.
— Оказа се, че кукичката бе наранила сериозно рибата и беше предизвикала силен кръвоизлив — продължи синеокият мъж. — Това в крайна сметка отне силите й, но по това време есетрата вече ме беше завлякла по средата на реката, и то доста нагоре по течението. Когато най-накрая спря да се бори и издъхна, се озовахме в някаква плитчина, където течението не беше толкова силно. Скочих от лодката и заплувах към брега, благодарен, че най-накрая почувствах земя под краката си…
— Забележителна история, Джондалар, ала какво общо има с плоскоглавците? — попита зеландони на Четиринайсетата пещера.
Мъжът й се усмихна, дарявайки я с цялото си внимание:
— Тъкмо бях стигнал до тази част. Приседнах на брега, ала целият бях мокър и треперех от студ. Нямах нож, за да си отрежа някой клон, и нямах нищо, с което да си запаля огън. Повечето дървета на земята бяха мокри и беше наистина ужасно студено. Изведнъж пред мен се появи този плоскоглавец. Тепърва му никнеше брада, следователно не можеше да е много възрастен. Той ми даде знак да го последвам, макар че отначало нямах представа какво иска от мен. Сетне забелязах пушека в посоката, откъдето бе дошъл, ето защо тръгнах след него и той ме заведе до един запален огън.
— Не се ли страхуваше да отидеш с него? Не си знаел какво може да ти направи! — извика друг глас. Джондалар забеляза, че слушателите му се бяха увеличили. Той срещна погледа на Айла, усмихна й се и продължи:
— Толкова ми беше студено, че това изобщо не ме интересуваше. Всичко, което исках, беше малко топлинка. Приклекнах пред огъня, доближавайки се толкова, колкото можех и след което усетих как намятат раменете ми с някаква кожа. Вдигнах очи и видях жена. Щом забеляза, че я гледам, тя веднага отстъпи назад и се скри зад някакви храсти. Колкото и да се напрягах, не можах да я зърна отново, ала от беглия поглед, който й хвърлих, мога да кажа, че беше по-възрастна — може би майка на младия плоскоглавец.