Тъкмо избраха мястото, където да направят демонстрацията с копиехвъргачите, когато видяха един от младежите, които им бяха помогнали да пренесат шейната през реката. Той бе от Трите скали, Западното обединение на Двайсет и деветата пещера, известно също така като Летния бивак. Поговориха си малко, сетне майка му дойде и ги покани всички на обяд. Слънцето вече се бе издигнало високо в небето, а не бяха хапвали нищичко от сутринта, ето защо приеха с удоволствие. Дори Вълчо получи един кокал и в замяна Джондалар обеща да помогнат със събирането на кедрови шишарки през есента.
Когато се връщаха към лагера на Деветата пещера, минаха покрай голямото жилище на шаманите. Първата тъкмо излизаше и се спря да им каже, че всички, обсъждали първата брачна церемония, са се съгласили да я отложат до пристигането на Даланар и ланзадониите. Бяха представени на неколцина от другите шамани и хората от Деветата пещера наблюдаваха с интерес различните реакции, които провокираше появата на вълка.
Когато тръгнаха обратно към лагера на Деветата пещера, слънцето вече клонеше към залез. Те се спряха до поточето, вливащо се в реката, и се загледаха в алените облаци, запалени от златистите лъчи на небесното светило. Постепенно небето промени цвета си от златисто към пурпурно, след което светлината започна бавно да чезне и всичко се обагри в тъмносиньо. Когато огънчетата на милионите блещукащи звезди запламтяха на черния фон, Айла си спомни част от „Песента на Майката“ — „…и надеждата пламна отново в гърдите, млечна диря прорязали чак до звездите.“ Така ли са се появили звездите, замисли се русокосата жена, докато вървяха към близкия бивак.
Когато се събуди на следващата сутрин, всички отдавна бяха станали и тя се почувства много неудобно. Надигна се от постелята и изведнъж почувства изгаряща нужда да се облекчи — нещо, което й се случваше все по-често напоследък. Не знаеше къде е изкопана отходната яма на лагера, ето защо използва нощното гърне. Както забеляза, не беше единственият човек, който го бе използвал, но си каза, че ще го изхвърли по-късно.
Когато излезе навън, бе смаяна от съоръженията, издигнати предния ден, докато тя и Джондалар бяха на Събора. Въпреки че бе забелязала жилищата на хората, които лагеруваха в централната част на Събора, тя очакваше да види нещо като палатки, ала повечето хора не използваха палатките, които носеха със себе си. По време на топлия сезон тези палатки щяха да се използват за ловни експедиции, преходи с цел събиране на продукти или посещения извън територията на лагера. Летните жилища бяха много по-стабилни — с кръгла форма и вертикални стени. И въпреки че изглеждаха различно от шатрите, които мамутоите издигаха на Летните си събори, в много отношения си приличаха.
Макар че вътре беше тъмно — единствената светлина идваше от отворения вход и лъчите, процеждащи се през пролуките между отделните дървени плоскости, Айла забеляза, че освен масивния боров ствол, разположен в центъра, жилището имаше и вътрешни стени, изработени от сплескани тръстикови стъбла, които бяха украсени с изображения на различни животни. Земята бе покрита с дебели хвощови листа, тръстикови рогозки и спални одеяла, а близо до централния стълб имаше и огнище. В покрива бе предвиден и отвор за отвеждане на дима, който можеше да се затваря отвътре с подходящ капак, в случай че завалеше дъжд.
Айла се замисли как ли бе направена останалата част от това съоръжение и излезе навън. Около огнището в центъра бяха издигнати няколко големи овални постройки, а стълбовете бяха свързани един с друг на принципа на наколните огради, предназначени за лов на диви животни. Някои от стълбовете бяха забити дълбоко в земята, което осигуряваше допълнителна стабилност на цялата структура. Покривът бе изграден от слама и застъпващи се една друга тръстики, спускащи се надолу от централния стълб, и въпреки че не изглеждаше много здрав, не пропускаше дъжда и щеше да издържи без проблеми до края на сезона.
Част от елементите, необходими за изграждането на тези летни жилища, хората носеха със себе си: плетените рогозки, вътрешните стени, тръстиковите плоскости и някои от стълбовете. По принцип всички, които щяха да използват жилището, носеха по нещичко, ала по-голямата част от материалите се събираха всяка година от околностите на Събора. Когато хората се връщаха вкъщи през есента, съоръженията се разглобяваха, за да използват отново годните за повторна употреба части, но скелетът на постройките оставаше. Те рядко оцеляваха след тежките снегове и зимните виелици и на следващото лято вече представляваха само куп развалини, които се разпадаха, преди мястото да се използва отново за провеждане на Летен събор.