— Какво правиш тук? — попита брат му.
— Зеландони пожела да поговори с Айла, а Уиламар ми каза, че иска да обсъди нещо с вас двамата.
— Какво иска зеландони? — намръщи се синеокият мъж. — Не може ли да почака?
— Мисля, че не. Освен това и аз нямам намерение да търча цял ден подир брат си и годеницата му — отвърна Джохаран, след което се усмихна многозначително. — Е, мисля, че и двамата сте достатъчно големи, за да отложите забавленията си за по-късно!
Джондалар понечи да възрази, ала после махна с ръка и също се усмихна:
— Знаеш, че чаках достатъчно дълго, за да я намеря. Е, след като така и така си тук, защо не ми помогнеш да пренеса тези камъни до лагера. Исках да поплувам и да се изкъпя, ала явно ще трябва да го оставя за по-късно.
— Защо не оставиш камъните тук? — предложи му вождът на Деветата пещера. — Няма да избягат, а и тъкмо ще имаш извинение да се върнеш по-късно. Дори съм сигурен, че имаш време и да поплуваш…, ако това е всичко, което искаш, де!
Около пладне Айла и Джондалар, придружени от Вълчо, се появиха в централната част на събора. Щом зърна доволните им изражения, Джохаран предположи, че явно бяха успели да намерят време за нещо повече от плуване в езерцето, след като ги бе оставил. Беше казал на зеландони, че ги е намерил и е предал съобщението й, насърчавайки брат си да побърза. Не беше негова вината, че двамата се забавиха — той бе направил това, което се изискваше от него.
— Ето те и тебе, Айла — възкликна зеландони, когато я видя. Зад нея се бяха скупчили неколцина души с характерните за шаманите татуировки по челата. — Чакам те цяла сутрин.
— Бяхме се отдалечили нагоре по течението на потока, когато Джохаран ни намери — започна да обяснява русокосата жена. — Исках да поразходя малко конете и да ги разреша. Те се изнервят, когато се намират сред толкова много хора, а ресането ги успокоява. След това се изкъпах, защото пътят до събора бе доста дълъг и измерителен.
Първата ги изгледа внимателно, повдигайки въпросително вежди. Всичко, което бе казала Айла, беше вярно — само дето бе премълчала едно от заниманията, които ги бяха забавили. Джохаран се загледа в шаманката и жената, която брат му беше довел със себе си, и осъзна две неща — че зеландони много добре знаеше какво ги бе забавило, а русокосата жена изобщо не се смущаваше, задето бяха закъснели. Първата сред служителите на Майката вдъхваше голямо уважение и страхопочитание у повечето хора, но явно чужденката не бе сред тях.
— Време е за обяд — рече зеландони, пристъпи към голямото огнище за готвене и хвана под ръка Айла. — Пролева организира всичко и току-що ме осведоми, че гощавката ни очаква. Ти можеш също да се присъединиш към нас — така тъкмо ще имаме възможност да си поговорим. Имаш ли от огнените камъни със себе си?
— Да — кимна русокосата жена. — Винаги нося нещата, необходими за запалване на огън.
— Бих искала да покажа новата ти техника за палене на огън на другите зеландони — каза Първата. — По-късно ще я покажем и на всички, ала трябва да помислим кой ще е най-добрият начин за това и с какъв ритуал да я поднесем.
— Нямах нужда от ритуал, когато я показвах на Мартона или на теб — възрази Айла. — След като човек веднъж види как се прави, вече изобщо не е трудно.
— Не казвам, че е трудно, а че методът е нов и въздействащ и може да стресне някого, особено тези хора, които не са особено възприемчиви към новото — аргументира се жената, известна някога като Золена.
Айла веднага се сети за Клана — как тези хора се бяха вкопчили сляпо в традициите, как се страхуваха от всяка промяна и посрещаха всяка нова идея с подозрение и неохота.
— Да, и аз познавам такива хора — въздъхна тя. — Но мислех, че зеландонийците посрещат с желание новите неща.
Всички от другите, които бе срещнала, бързо свикваха с промените в живота им и тя не можеше да проумее, че и сред тях има такива, които се съпротивляват на всяко нововъведение и се чувстват застрашени от него. Това обясняваше онези случаи, когато отношението на зеландонийците към определени проблеми я озадачаваше — например неспособността им да приемат идеята, че членовете на Клана са разумни същества. Също като зеландони на Четиринайсетата пещера, която продължаваше да ги нарича животни. Дори след като Джондалар й обясни, тя се държеше като опърничаво малко дете. Айла си каза, че навярно просто не искаше да променя мнението си.
— Така е — кимна Първата. — Повечето хора предпочитат да усвоят новия и по-бърз начин да правят нещо, ала понякога всичко зависи от това как им е представен този нов метод. Вземи например Джондалар. Той е възмъжал истински, докато е бил на пътешествието си, и е научил толкова много нови неща, ала хората, които познава, не са били с него, за да видят това, ето защо мнозина от тях си мислят за него същото, което са си мислели и едно време. Сега той е готов да сподели със сънародниците си какво е научил и открил, което е достойно за похвала, ала не забравяй, че той не го е научил отведнъж. Дори новото му оръжие, което е безценно за лов, изисква доста упражнения, докато човек започне да си служи добре с него. Тези, които владеят перфектно старите оръжия, може и да не поискат да вложат време и усилия, докато се научат как да ловуват с копиехвъргача, макар че аз съм твърдо убедена, че някой ден той ще се използва от всички ловци.