— Да, копиехвъргачът наистина изисква време, докато човек го овладее — кимна Айла. — В началото двамата се упражнявахме много дълго, докато постигнем резултати.
— И това е само едно от нововъведенията — рече дони, докато взимаше една чиния и сложи в нея няколко апетитно изглеждащи мръвки. — Какво месо е това? — попита тя.
— Мамутско — отвърна жената, която стоеше наблизо. — Някакви ловци от Деветнайсетата пещера се отправили на север и убили мамут. Решиха да споделят част от плячката си с нас. Чух, че са успели да убият и космат носорог.
— Не съм хапвала мамутско от доста време — каза зеландони. — Ммм, сигурно е много вкусно!
— Опитвала ли си мамутско? — обърна се жената към Айла.
— Да — рече тя. — Мамутоите — хората, с които живеех преди — са известни като ловци на мамути, макар че ходят на лов и за други животни. Мина доста време, откакто за последен път съм опитвала такова месо, но наистина изглежда апетитно.
Зеландони си помисли дали да не представи Айла на жената, ала започнеха ли веднъж, скоро нямаше да свършат, ето защо реши да насочи разговора към паленето на огън. Тя се обърна към русокосата жена, която тъкмо добавяше някакви кръгли бели корени и земни орехи към порцията си, смесени с кафеникави, порести гъби.
— Джондалар доведе не само теб, Айла — каза усмихнато Първата. — Не зная дали си даваш сметка, но твоите животни са нещо изключително! Хората открай време ходят на лов за коне, ала никога не са виждали коне, които да се държат като твоите. Наистина, на пръв поглед е плашещо да видиш как конете отиват там, където искаш да отидат, или как този вълк се разхожда из лагера и прави точно това, което му наредиш — рече тя, споменавайки Вълчо за пръв път, въпреки че отдавна го бе забелязала. Той излая отривисто, когато дебелата жена погледна към него.
Това изненада доста Айла. Обикновено зеландони се държеше тъй, сякаш вълкът не съществуваше, а Вълчо също не й обръщаше внимание, ала ето, че в мига, в който го беше погледнала, хищникът веднага излая в отговор. Тя рядко го докосваше, като изключим моментите, когато го потупваше лекичко по главата, а Вълчо поемаше дланта й в устата си, но без да я хапе. Някогашната Золена винаги му позволяваше, като казваше, че те се разбират много добре — нещо, което всъщност не беше чак толкова странно, колкото изглеждаше.
— Зная какво ще ми кажеш — усмихна се Първата, — че отгледаш ли ги от съвсем малки, не е толкова трудно, ала хората няма да ти повярват. Те просто го възприемат като нещо неестествено за нашия свят, следователно идва от някакъв друг свят — света на духовете може би… Да ти кажа честно, изумена съм от това колко радушно приеха животните, ала това само по себе си е плашещо. Трябва да мине доста време, докато наистина свикнат с тях. А ето че сега ти искаш да им покажеш нещо, което никой от тях не е виждал преди. Та хората още не те познават, Айла! Сигурна съм, че сред тях има мнозина, които ще приемат с радост идеята да палят огън без особени трудности, но повечето ще бъдат изплашени. Ето защо мисля, че трябва да им представим твоя метод като Дар от Майката, което може да се осъществи, ако самите зеландони го овладеят и го демонстрират чрез подходящ ритуал.
Това звучеше съвсем логично и Айла изведнъж си даде сметка колко убедителна можеше да бъде Първата, стига само да поискаше.
— Когато ми го обясняваш така, напълно те разбирам — рече. — Естествено, че ще покажа на зеландони как да си служат с кремъка и с радост бих ти помогнала да измислим какъв точно да бъде ритуалът.
Шаманката кимна доволно и двете жени се присъединиха към хората от Деветата пещера, които заедно с няколко човека от други пещери вече се бяха разположили с чинии в ръце. След като се нахраниха, зеландони хвана Айла за ръката и я отведе настрани.
— Можеш ли да оставиш вълка за малко извън жилищната площ? — попита тя. — Мисля, че сега най-важното е да се концентрираме върху паленето на огън, а Вълчо само ще разсейва вниманието на хората.