Всички ахнаха, смаяни от видяното, а една от тях възкликна:
— Как го направи?
— Айла, можеш ли да го направиш отново? — помоли зеландони на Третата пещера.
Русокосата жена се усмихна. Старият човек беше толкова мил и внимателен, когато се бе опитала да помогне на Шевонар, ето защо бе радостна да го види тук. Тя се премести встрани и отново запали огън — недалеч от първия пламък, след което запали и трети.
— Добре, сега ще ни обясните ли как го прави? — попита един мъж, когото Айла не бе виждала преди.
— Зеландони от Петата пещера, понеже Айла е открила този метод, нека тя самата обясни как го прави — рече Първата.
Русокосата жена си спомни, че шаманът на Петата пещера бе заминал за Летния събор, когато пристигнаха в Старата долина. Той бе сравнително по-млад от останалите — мъж на средна възраст с кестенява коса, овално лице и закръглен. Имаше мек и отпуснат вид, а заради месестото му лице очите му изглеждаха съвсем мънички, но тя забеляза, че не бяха лишени от интелект и проницателност. Той съзираше ползата, която можеха да извлекат от новия метод за палене на огън, ала бе прекалено горд, за да попита. После си спомни, че послушникът с липсващите предни зъби, когото Джондалар не харесваше и който бе изнервил Вълчо, също беше от Петата пещера.
— Първи послушнико от Втората пещера, би ли запалил отново лампите, за да може Айла да демонстрира как точно пали огън пред зеландони — стига да нямаш нищо против, Айла — усмихна се едрата жена, едва успявайки да прикрие злорадството си. Тя забеляза как ученикът й Джонокол се е ухилил самодоволно — явно и на него му харесваше да наблюдава как наставницата му поставя на местата им мъдрите, хитри, интелигентни, опърничави и често арогантни шамани.
— Използвам огнен камък като този и го удрям в парче кремък — обясни тя, протегна напред ръце и показа железния пирит и кремъка на присъстващите.
— Виждала съм тези камъни — каза зеландони на Четиринайсетата пещера, сочейки към железния пирит.
— Надявам се да си спомниш къде — рече Първата. — Още не знаем дали се срещат често, или са рядкост.
— Откъде се сдоби с тези камъни? — обърна се шаманът на Петата пещера към Айла.
— Намерих първите в една долина на изток оттук. С Джондалар се оглеждахме за повече, докато пътувахме насам, но не успяхме да открием нито един. Преди няколко дена обаче открих няколко недалеч от Деветата пещера.
— Ще ни покажеш ли как точно го правиш? — поинтересува се една висока руса жена.
— Точно затова я поканих да дойде тук, зеландони от Втората пещера — рече Първата.
Айла помнеше, че се е срещала със Служителката на Майката от Втората пещера, но лицето й изведнъж й се стори ужасно познато. Тогава се сети за Кимеран — приятеля на Джондалар, с когото любимият й си приличаше по високия ръст и цвета на косата. Той беше вожд на Втората пещера и въпреки че жената бе доста по-възрастна от него, веднага съзря приликата помежду им. Обстоятелството, че братът беше вожд, а сестра му — шаманка, й напомни за порядките при мамутоите, макар че при тях водачеството се поделяше и Мамут беше духовният водач. Тя се усмихна при спомена.
— Имам само два огнени камъка в мен — каза, — но навярно ще намерим още край лагера. Ако Джондалар е наблизо, може да донесе няколко, така че неколцина от вас да опитат едновременно. — Дебелата жена кимна и Айла продължи: — Никак не е трудно, но изисква известна практика, докато човек се научи. Първо трябва да се уверите, че разполагате с добра прахан. Ако ударите двата камъка по подходящия начин, можете да получите по-трайна искра, която да се превърне в пламък.
Докато русокосата жена обясняваше на присъстващите тънкостите около новия метод за палене на огън, Първата сред Служителите на Майката изпрати Миколан, втория послушник от Четиринайсетата пещера, да потърси Джондалар. Нямаше повече съмнения или въпроси. Новата техника за палене на огън не се оказа някакъв номер или ефектен фокус, а нещо удобно, лесно и практично, а горделивите шамани изгаряха от желание да го усвоят. Дебелата жена се подсмихна доволно. Знаеше, че ще стане така. Огънят беше нещо прекалено важно, за да си позволят да не узнаят каквото и да било, свързано с него.
За хората, които живееха в този студен район, заобиколен от ледници, огънят бе нещо изключително важно — той символизираше разликата между живота и смъртта. Трябваше да знаят как да го създават, как да го поддържат и как да го пренасят от място на място. Всички животински видове, които живееха по тези места, се бяха адаптирали към студа посредством гъстата си, топла, рунтава козина. Всички, с изключение на един. Лишеното от козина човешко същество е тропическо създание, неспособно да издържи на студа без чужда помощ. Хората са дошли по-късно по тези места, привлечени от изобилието от храна, но едва след като овладели тайната на огъня. Благодарение на козината на животните, които убивали за храна, те можели да оцелеят за известно време, ала за да живеят, са имали нужда от огън. Благодарение на огъня вече можели да спят и да си почиват на топло, както и да подлагат на топлинна обработка храната си — и животинска, и растителна, за да стане по-лесно смилаема за стомасите им. Когато разполагали с достатъчно гориво, често приемали животворната топлинка за даденост, ала никога не забравяли колко необходима им е тя и колко много зависи от нея.