— Но дали ще е достатъчно тъмно, за да могат всички да видят искрата? — попита старият мъж, който бе шаман на Третата пещера. — Няма ли да е по-добре да оставим огъня да изгасне и после отново да го запалим?
— Да, но в такъв случай дали хората ще разберат, че е запален от огнения камък? — попита един възрастен мъж със светла коса, макар че Айла не беше сигурна дали е руса или бяла. — Може да си кажат, че е запален от някой въглен. Не, мисля, че се нуждаем от ново огнище, в което не е горял огън, ала си напълно прав за тъмнината. На здрачаване има прекалено много неща, които биха могли да разсеят хората, ала спусне ли се мракът, можеш да приковеш вниманието на всеки там, където си пожелаеш… Когато всички ще виждат само това, което искаш от тях да видят.
— Прав си, зеландони на Седмата пещера — кимна Първата сред служителите на Майката.
Айла забеляза, че възрастният мъж седи до високата руса жена от Втората пещера и двамата доста си приличат. Можеше да е по-възрастен мъж от нейното огнище — може би съпруг на нейната майка или баба. Русокосата жена си спомни какво й беше казал Джондалар за Седмата и Втората пещера — че са свързани и се намират на срещуположните страни на Тревистата река и крайречната долина. Помнеше добре това, защото Втората пещера бе известна като Старото огнище, а Седмата — като Скалата на конската глава, и възлюбеният й бе обещал да я заведе там, когато се върнеха през есента, за да й покаже коня в скалата.
— Можем да започнем церемонията без огън и да запалим огнището, след като се стъмни — предложи зеландони от Двайсет и деветата пещера. Тя бе симпатична жена с меко изражение, но Айла забеляза, че под него се криеха силен характер и непреклонна воля. Беше се срещала с нея за кратко. Това бе жената, благодарение на която Трите скали на Двайсет и деветата пещера представляваха сплотено единство.
— Но хората ще си помислят, че има нещо нередно, ако започнем церемонията без огън, зеландони на Двайсет и деветата — изтъкна шаманката на Третата пещера. — Може би ще е най-добре да изчакаме, докато се смрачи.
— Няма ли нещо, което да направим по-рано? — добави една жена на средна възраст, дебела почти колкото Първата сред служителите на Майката, ала доста по-ниска на ръст. Айла си каза, че лицето й изглеждаше едновременно строго и по майчински миловидно. — Някои хора пристигат много рано и ще станат неспокойни, ако се забавим прекалено дълго.
— Какво ще кажеш да им разкажем нещо, зеландони на Западното обединение? — предложи младият мъж, който седеше до нея.
— Историите могат да отвлекат вниманието им от сериозния характер на церемонията, зеландони на Северното обединение — отвърна шаманката на Двайсет и деветата.
— Да, права си, зеландони на Трите скали — кимна младият мъж.
— Тогава, нека някой им каже някакви сериозни неща — предложи дони на Южното обединение. Той беше попитал Айла за животните и тя си припомни, че Южното обединение бе известно като Скалата на отражението, където се помещаваше пещерата, предвождана от Денана. Тя бе изгледала русокосата жена и животните й с известна неприязън, ала тонът на шамана й не звучеше враждебно. Впрочем времето щеше да покаже най-добре — просто щеше да изчака и да види.
— Джохаран иска да повдигне въпроса за плоскоглавците и това дали са хора или не — предложи зеландони на Единайсетата пещера. — Това според мен си е доста сериозна тема.
— Но някои хора няма да искат да слушат подобни идеи и може да възникне спор. Не желая да започваме Летния събор с препирни — отбеляза Първата сред служителите на Майката. — Трябва да създадем подходящо настроение у хората, преди да им поднесем идеята за интелигентността на плоскоглавците.
Айла се колебаеше дали трябва да се намеси в разговора, но накрая се реши.
— Зеландони — започна, — мога ли да направя едно предложение?
Всички веднага се обърнаха към нея. Съдейки по израженията им, не бяха особено доволни от дързостта й.
— Естествено, че можеш, Айла — каза зеландони на Деветата пещера.
— Двамата с Джондалар се отбихме при лозадунаите по пътя за насам. Подарихме на лозадуна и съпругата му няколко огнени камъка… за цялата пещера… защото бяха толкова мили и отзивчиви…
— И? — насърчи я Първата, заинтригувана да чуе останалото.
— За церемонията, по време, на която представиха камъните на пещерата, те използваха две огнища — продължи Айла. — Едното беше студено и готово за запалване, а в другото гореше огън, ала те го загасиха. Стана толкова тъмно, че не можеше да видиш този, който седи до тебе, и веднага си проличаваше, че в първото огнище няма и едно тлеещо въгленче. Тогава запалих огън във второто огнище.